Димитър Талев - Погибел

И въоръжени ромейски дружини ги нападаха по-често и по-дръзко сега, особено докато бяха по-далеко от земята на смоляните и струмците и населението беше повече ромейско. Българите бяха уморени, гладни, без воля за съпротива и тия бързи ромейски дружини връхлитаха върху тях, убиваха ги, завличаха някои в плен. Тогава княз Иван-Владислав измисли как да се защитава българската войска от тях и дори как самата тя да напада. С позволение на царя той избра и подреди пет дружини конни войници между най-добрите от по сто или сто и двайсет души и ги определи за стража на цялата войска. Те се движеха край пътя от двете страни на войската, както беше проточена на върволица, на известно разстояние една от друга и винаги бяха готови да се спуснат в една или друга посока. Нощно време, когато войската се спираше на временен стан, по две от тия дружини обикаляха непрекъснато около стана и го пазеха от нападения. Сега страдаха не българите, а много повече ромеите нападатели, които биваха посрещани и разбивани, преди още да се приближат до върволицата на българската войска. Князът нареди да бъдат избивани също техните ранени и пленени и войниците ги избиваха с настървение поради големия си гняв и омраза.

Самуил яздеше пак начело на войската си, както беше подредена за поход. Той беше мълчалив, цял затворен в себе си, не обърна сега нито един път коня да тръгне между войниците и заедно с тях, да ги поразговори, да ги успокои и насърчи. Царят показваше нетърпение дори и към стария си слуга, който наистина и сега не можеше да сдържа езика си. Само когато войската се спираше на нощна почивка, царят не можеше да стои по цяла нощ в шатъра си, излизаше да ходи наоколо в нощта и понякога пак се спираше край купчините насядали и налягали войници, да ги послуша, да бъде все пак по-близу до тях. Те бяха го огорчили много, но той не можеше да ги прогони от сърцето си, от мислите си. Така царят попадна пак на червенокосия Самсон и веднага го позна по бледото му кьосаво лице и може би още повече по очите му, които се взираха в него при оскъдната треперлива светлина на огъня, край който бе седнал; нощите бяха вече хладни и войниците палеха огньове, но не само да се тойлят, но и да прогонват по-далеко чакалите, които бяха много по тия места. Като позна Самсона Пуле в гъстия здрач, царят се спря и дори приседна на едно дебело дърво, което бяха домъкнали войниците за огъня. И започна като човек, който дълго бе мълчал и дълго бе крил болката си:

— Е… Напълни ли и ти в Одрин торбата! — Самсон се сепна от думите му и още повече втренчи в него очи, но нищо не отговори. Царят сякаш и не очакваше отговор ни от него, ни от другарите му наоколо и продължи: — Ти ми се оплака от болярина си и от слугите му там, в Порече… Кожата ви е смъквал. А по Христовата ли вяра е да влезеш в чуждия дом и да го ограбиш?

Войниците, които се бяха събрали наоколо, се размърдаха безшумно — всеки гледаше да се скрие от погледа на царя, да се потули в тъмнината около огъня. Самсон Пуле не се и помръдна; стоеше срещу царя със същото свое бледо, сухо лице, с кривите си нозе и Самуил го виждаше цял през жълтите, трепкащи пламъци на позагасналия огън.

— Седни, седни! — подкани го царят.

Самсон беше цял в мислите си. Така и заговори, със затихнал глас, вдаден в мислите си:

— Аз не взех нищо от чуждия дом и от чуждия град, честити царю. Имаше там и други като мене. А които посегнаха… то е от глад и немотия, и от мъжки бяс, царю. Това е сатаната в човека и проклетията в нищия. Трудно е за нищия да задържи ръката си, когато има какво да вземе. Пък и човешката алчност е голяма, дори когато човек има с какво да се нахрани, с какво да се облече. И бъди ти, царю, по-милостив към нищия, макар да е виновен с разбойничеството си.

Царят начаса отвърна, сякаш искаше да спори с него, но гласът му бе поомекнал:

— Аз също ще взема от чуждия град, но само според бранния закон.

Самсон Пуле поклати глава; той бе свалил кожения си шлем и се виждаше, че косата му беше доста оредяла. Той рече:

— За силния, царство ти, и за богатия винаги е по-лесно да пази закона. Но и той го погазва, макар да му е по-лесно да го пази.

— Седни… — въздъхна Самуил.

Сега Пуле веднага седна срещу него, на другата страна на огъня.

Царят вече нищо не продума. За пръв път, кой знай от колко време, почувствува той в сърцето си някаква студенина, като морница, която иде издълбоко и пронизва самото сърце, после пак изчезва. От нея ли се пораждаха неговите мисли сега или пък мислите му пораждаха такава студенина в сърцето?… Походът до Одрин беше поражение за царя. Той не беше успял да привлече, да върне Василия назад към земята му, към застрашения му град; не беше успял да го застраши, да го уплаши, малка беше българската сила. Българският полк се връщаше като бит и щеше да разсее пораженството си низ цялата войска. Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?…