Димитър Талев - Погибел

Ти си добър и справедлив, всеки от нас знае, но много и много повече са болярите, големи и малки, големите и малките делници тук с нас, разните събирачи на царски и болярски данъци, пък и поповете са премного, макар аз да не съм проклет богомил, но съм от нищите и имам четири деца. Ти искаше да знаеш всичко, царство ти — обърна се той изеднаж към царя, но пак не показа страх, като го видя толкова близу до себе си. Неговият страх беше в дързостта му и той умело го прикриваше, решил да изкаже всичко, що тежеше на бедняшкото му сърце, та и най-черната си бедняшка злоба. — Аз съм от Поречието, там по река Велика, или Треска, както още я казват, близнак на Вардара. Ти знаеш, цялото това място с двайсет и шест села е под болярина Иов Рилко. Ти си големият ни цар, а той е малкият ни цар и е по-близу до нас. Ние всички там сме негови люде, преди да сме твои. Големи са там планините, горите с кон не можеш да изходиш, и господ дори не поглежда нататък, та Йов Рилко за нас е и цар, и бог. Стар е той вече, ти не го викаш във войската, но тука са двамината му синове и аз съм от дружината на по-младия. Там у нас вадят желязо, но болярите ни раздадоха кожени шлемове и повечето сме с ленени ризници. Какъвто е бащата, такива са и двамата му синове, а и всички там челници, та и десетниците и старейшините, и кучкарите му, и соколарите му, всички са като него за нас нищите, като да ги е правил той и раждал.

Той пак млъкна, задъхан от умора, та и гласът му не достигаше. Вървеше натоварен с оръжието си, с торбата си, а слънцето отгоре и днес изливаше жив огън, та и цялото небе беше нажежено до бяло. Сега царят показа нетърпение и рече:

— Говори и от нищо не се бой. Ти може и да сгрешиш някъде, но по-важно е от сърце и душа да говориш, да не лъжеш и хитруваш. Нели ще видя аз после за кое си казал истината и за кое си излъгал. Ти не бой се от истината, човече.

— Не се боя аз, царство ти, не се боя. Така съм си мислил всякогаш и съм го казвал: да ме попита царят, ей тъй да застане пред мене и да ме попита… Всичко ще му кажа. Така и стана. Ти ме попита и аз всичко ще ти кажа. — Той погледна бързо към царя, сякаш колкото да потвърди думите си, и пак продължи да се пули пред себе си, с протегнат упорито врат, тъничък, жилест и някакви зърна като лешници имаше под кожата му. Умората караше червенокосия да млъква за малко и не личеше, че в същото време все повече се разпалваше злобата в сърцето му. — От тебе аз, царю честити, не се боя, а ти кажи още сега да ми отсекат главата. Аз цял живот за това съм си мислил, кога ли ще застане пред мене сам царят и ще ми каже: говори, Самсон Пуле, кажи ми всичко. Така и стана. Ще ти кажа, пък ти повели да ми отсекат главата; мене и това ми стига, че говоря и ти ме слушаш. Ето ти каза и повели да няма ангария за болярина. И сам боляринът казва: няма ангария. Но има ангария за царството и той своята ангария нарича царска. И какво още не прави, за да не се нарече работата, която му върша, ангария. Негов човек ми казва: иди, налови риба от Велика. Реката е на господаря и ти не смееш сам да ловиш в нея, но като ти каже слугата му и като си гладен, нагазваш във водата. После идва пак слугата му и ти взема рибата. Подхвърля ти две рибки, като на мачка. Нели, знаеш, казва, реката е на господаря и рибата е на господаря. А като речеш да влезеш в реката без господарско позволение, то се знае, рибата пак ще ти вземат, но и те пребиват с тояга. Влизаме ние и без да питаме, пък като ни хванат, сами подлагаме задницата си, че гладен не се живее. Аз казах за водата и рибата, но така е и със земята, и с гората, и с добитъка, и с дивеча. Няма ангария, но, кажи го, всичко е на болярина, а в мене е само гладът ми и нуждата ми за всяко нещо, за хляб най-напред. Като съм сега в полка и повече съм във войската, кой ще храни децата ми, ако не робува жената и по-голямото ми дете на болярина… Моята земя е, кажи го, две педи, и гора имам два разтега. А ти, което искаш, наречи ангария, което искаш, наречи свое. Ето аз ти казах всичко, царю честити…

Той млъкна и някак се поприсви, като че ли едва сега се уплаши от приказките си. Настана тишина голяма сред сгъстените редици на войниците, които се бяха насъбрали около царя и вървяха заедно с него. Чуваше се само разбърканият тропот на стъпките им, подрънкването на оръжията, на железата по тях. Така дълго време и всички чакаха да чуят какво ще каже царят.

— А ти какво искаш? — попита Самуил, и той питаше не само червенокосия, а всички тия люде около него, които бяха селяци като червенокосия или пък градски аргати и слуги.