Димитър Талев - Погибел

През целия път дотук Владислав не слизаше от коня си, освен когато полкът се спираше на почивка. От високото седло на своя кон той следеше с орлови очи едва ли не всеки войник и челник. Той не жалеше никого сега, когато трябваше да се върви, да се върви, не жалеше и себе си. От продължителната езда нозете му се бяха протрили, течеше кръв от тях и той често ги мокреше с моч, за да прегаря наранената кожа по-бързо. Князът не се криеше от войниците, когато мокреше протритите си нозе, и те не му се присмиваха дори скришом, а още повече се удивяваха от него, още повече му се бояха.

За всички стана два пъти по-трудно, когато царят поведе полка през планините, през Източните Родопи. Някое време полкът вървя по долината на река Търнава, срещу течението й. Тук бяха все повече гори, войниците минаваха през прохладните сенки, също и вода имаше в изобилие. Ала по-нататък Самуил не искаше да затвори войската си в планинските теснини, та да попадне в някоя клопка, и я поведе по стръмнините, през планинските височини, по тесни, каменисти пътеки, пък някъде и без всякакъв път. Тук и гори вече нямаше навсякъде, разкриваха се на големи разстояния голи ридища и плата, по които не се виждаше ни зелена тревица, ни дръвче, а често се надигаха скали и камънаци, напечени от юлското слънце, блеснали тук и там като купища жар в светналия летен ден…

Самуил остави приближените си, дето бяха, начело на полка, остави с тях дори и знаменосеца и тръбачите си, а той самият тръгна с войниците. Караше коня си ту редом с някои от тях, ту го обръщаше назад и вървеше бавно срещу тях, през редиците им. Тяхната мъка беше изписана по лицата им и той я виждаше. Не сдържаха и те езиците си.

— Така не се мъчат и в самия пъкъл! — чу царят зад себе си пресекнал глас и се обърна да погледне кой изрече тия думи.

Срещна две гневни, кръвясали очи, които го гледаха упорито. Царят позадържа коня и се изравни с разгневения войник. Той бе бутнал на тила железния си шлем, щитът му се клатушкаше на гърба, а копието си бе повлякъл по земята като сопа. Беше едър и силен млад мъж, но търпението му беше малко. Току пред него вървеше друг един войник и колкото беше дребен сам по себе си, изглеждаше още по-мъничък редом с тоя мъжага. И щитът му изглеждаше прекалено голям за него, та както го бе окачил на гърба си, по войнишки, за да бъдат ръцете му свободни, той приличаше на желва с корубата й; като на желва се подаваха и кривите му нозе, и ръцете му, и главата му с вехт, протъркан кожен шлем. Царят се загледа в него, а в ума си задържа гневните думи на другия. Пъргаво и твърдо стъпваха кривите нозе на дребния войник и царят позна какъв човек беше той, без да е видял добре лицето му. Самуил се приведе и побутна тъкмо него по рамото:

— Чу ли какво каза тоя мъж тук за пъкъла?

Дребният бързо се извърна и изпули изненадан кръгли, червени като на птица очи без вежди; лицето му беше бледо, даже възжълто, обрасло с редки червени косми, на китчици под носа му и по брадата му, тънки, плътно стиснати бяха устните му. От двете страни на лицето му се спущаще на също тънички прави кичури нечиста, сплъстена, червена коса, през която бяха щръкнали разперени уши, и те бледи, безкръвни макар в такава горещина. По страните му се стичаха вадички пот, която извираше сякаш изпод вехтия кожен шлем, та и косата му беше потъмняла от обилна влага. Той живо поклати глава и отговори с тънък, издрезгавял глас:

— Чух, царство ти, чух. А искам да кажа и аз… Не знам дали ще ти хареса приказката ми, твое царство…

— Говори, говори.

Червенокосият се извърна цял и вървеше с едното си рамо напред, но колкото подигаше очи към паря, много по-често поглеждаше пред себе си и около себе си. Погледите му бяха бързи, той схващаше всяко нещо, пък искаше и да погледне навсякъде, нищо да не изпуща от очите си.

— Ще говоря, царство ти — продължи той, — Ще говоря, но аз, бога ми, не от зло сърце или… Ти, царю, трябва всичко да знаеш. Ти може и да знаеш всичко, но пък нещо може и да не знаеш. Ти не живееш като нищия, а неговият пъкъл започва още от първия му ден. Което си чул, може и да не си видял, а което си видял, може и да не си изпитал. Ти живееш в палат, а нищият живее в подземна изба и разбита колиба. Ядеш хляб от пшеница, а той — по-често от просо и слама. Ти ядеш по три пъти на ден, а той понякога и по един път на три дни, пък може и да псовиса от глад. Ето и сега, царство ти, аз ходя пеш, а ти яздиш кон.

Червенокосият млъкна и като че ли нищо не бе казвал на царя. Но той искаше само да си почине, да си поеме дъх. Повървя и царят редом с него, сетне изеднаж рипна от коня си и хвърли юздата му в ръцете на друг едни войник там. Тръгна и той пеш, рамо до рамо с червенокосия. Войниците наоколо се поотдръпнаха, сякаш се бояха да не се блъснат в него, и всички замълчаха, заслушаха се, да чуят, да видят какво ще стане по-нататък. Червенокосият войник не се обърна да погледне, но усети, че царят тръгна редом с него, и продължи с още по-голяма дързост: