Димитър Талев - Погибел

— Ще те задържа в плен заедно с войниците ти и във всичко ще бъдеш с тях. Полезно ще бъде за тебе да изпиташ тяхната орис. За твоя доскорошен сан ще ти се отдаде само тая почит, че няма да работиш като тях и ще си освободен от пленнически труд.

Царят понечи да подкара коня си, но Халд дигна ръка, за да го спре, и рече бързо:

— Аз съм дук и патриций, наместник на василевса! Ти не можеш да ме държиш заедно с войниците, това е несправедливо и е насилие!

— Да не би да искаш и награда за това, което се извърши в тоя град с людете от моя език! Ако твоят василевс те цени повече, нека побърза да изпрати откуп за тебе и аз няма да те държа, не си ми нужен.

— Той цени твърде много и златото си…

Самуил, вече тръгвайки, каза:

— Ти сега си чужд роб… И когато се променя толкова много животът на човека, лесно се променя и цялата му душа. Ето ти… за скъперничеството на твоя василевс…

Царят отиде да погледне какво ставаше при градската порта, но нямаше какво да види: ромеите бяха я затворили, бяха успели да дигнат и подвижния мост. Струпали се бяха там войници и дигаха празна врява край зиналия крепостен ров. Самуил влезе между тях, спряха се там наблизу и всички, които го придружаваха.

— Е… Какво сега — обърна се царят на една, на друга страна. Войниците замълчаха да го чуят, той продължи: — Не можахме да влезем и стоим сега като просяци пред затворената врата. Такава врата никой няма да ти отвори с добро; такава врата се разбива със секира, за да влезеш.

— Никой няма да те пусне, с добро — чу се сред войниците колеблив глас, — щом и ти не идваш с добро…

Царят се огледа живо, да види кой бе изрекъл тия думи, и при все че не позна, отговори тозчас и някак сърдито:

— Тоя град е нужен на царството ми и аз идвам с меч.

Сега се чу друг глас сред войниците, по-угодлив, но и шеговит:

— Бива си го града, ъх… Виж какви стени! И морето нататък — хе! Няма край. А какво ли има зад тия стени, мила мале!

Изеднаж се изсипаха наоколо много стрели и сулици; чуха се викове, охкания, а един от войниците наблизу се срина на земята. Между зъберите на стените горе бяха наизлезли ромеи и пак опъваха лъкове, размахваха сулици. Ромеите отново излизаха да защнтяват обсадения град, сега от високите му стени.

— Отдръпнете се по-назад — рече царят, но той самият не бързаше да обърне коня си.

Войниците и сами побързаха да се отстранят, блъскаха се един в друг, надпреварваха се. Царят остана сам край рова, негли очакваше да се отдалечат по-напред войниците му. Сритаха конете си, обградиха го бързо близките му люде, да го запазят и с телата си, но царят вече обръщаше коня, да се отдалечи и той. Пръв бе дотичал Радой и царят тъкмо към него се обърна, усмихвайки се с крайчеца на устата си:

— Как мислиш ти… аз ли трябваше да побягна пръв, преди войниците си?

— Ами ка-какво! — сърдеше се слугата, — Да те убият ли тука за нищо!…

— Тук, на бойното поле, няма смърт за нищо. И по-важно е това — извърна се още повече Самуил към стария си слуга, — по-важно е войниците ми да не кажат: царят избяга.

Самуил държа Солун докъм края на месец листойад, когато и по тия места започнаха проливни есенни дъждове след едно дълго и сухо лято. Той дочака да докарат всички бойни уреди, доколкото ги имаше, повели да ги настанят на най-сгодни места, и започна да бие обсадения град с голямо усърдие и с още по-големи надежди, най-вече двете му порти. Ходеше и сам да гледа как работеха бойните уреди, дори и сам ще понечи да помогне. По степите на града имаше към три хиляди защитници, които бяха повечето солунски граждани, и царят подготвяше един общ пристъп срещу тая слаба защита. Ромеите също бяха изкачили на площадки горе метателни уреди, но по-опасна преграда бяха крепостните стени и кули. Царят повели да се направят на самото място още десет подвижни обсадни кули и много още стълби. И вече наближаваше време за общия пристъп, когато една сутрин войниците забелязаха, че по градските стени се бяха появили нови ромейски войници. На другата сутрин бяха станали още повече. Българите и сами бяха забелязали, че всеки ден идваха към града кораби по блесналото широко море, но преминаха в българския стан и двама от солунските славяни, които казаха на самия цар каквото видели с очите си:

— Всеки ден, също и нощем пристигат кораби с войници. Слизат със стотици наеднаж и веднага ги пращат по стените. Казаха, че е дошъл и нов наместник на василевса, но ние не сме го виждали.

Защитниците между зъберите горе ставаха с всеки ден все повече; мяркаха се там и позлатени шлемове повече, та някой каза, че видял и новия солунски наместник на василевса. Дали наистина се бе показал на стените новият наместник, още не се знаеше, но българскилт цар виждаше, че всичко започваше отначало. И не се знаеше какво още можеше да дойде по отворения морски път. За да бъде взет и задържан тоя голям крайморски град, бяха нужни не само войници и бойни уреди, но също и много кораби. Тъкмо по тия дни заваляха и първите есенни дъждове.