Димитър Талев - Погибел

Царският племенник княз Иван-Владислав се задържа повече на лявото крило на българската войска,. Той схвана по-добре мисълта и повелята на царя и чакаше да излязат от обсадения град още ромеи, за да обградят българските войници повече от тях и повече да унищожат, та и да влязат в разтворената градска порта, когато не ще има кой да я пази. Владислав забеляза как се придвижи напред знамето на братовчеда му и погледна към царското знаме, доста надалеко, вдясно от него, да види някакъв знак, но оттам не даваха никакъв знак, нито се чуваше тръбен звук. А знамето на царския син се полюшваше вече доста на-дълбоко сред ромейските войници. Срита коня си и Владислав — нямаше какво да чака повече, беше и безполезно да чака. Той размаха меча си над главите на войниците, които се бяха струпали около него:

— Хайде! Хайде сега…

Двамата князе се насочиха един срещу друг, за да се срещнат зад гърба на ромеите, като си отваряха път пак през тях с мечове и с гърдите на конете си. Бързаха след тях, гъсто около тях, много български войници като две живи, широки струи през разредените ромейски редици, покрай крепостния ров, да се сключат, да се хванат като две протегнати една към друга ръце. Те бяха много, блъскаха се един в друг и току се търкулваше някой в дълбокия ров, тласнат от своите. Конят на царския син изтропоти по каменната настилка на пътя, веднага последван от войници, но друга голяма дружина войници се обърна към подвижния мост пред все още разтворената врата и там се сблъска с други ромеи, от въоръжените набързо солунчани, които не се решаваха или пък не можеха да се намесят в битката. Сблъскването тук не продължи много: ромеите скоро се отдръпнаха току под свода на вратата, от страх, види се, да не би българите да нахълтат в града, сетне помръднаха и двете поли на вратата, люшнаха се и двете напред, затвориха се плътно. Повечето от ромеите тук успяха да се скрият, но които останаха вън, до двайсетина души, бяха съсечени, натръшкани пред затворената врата, на моста или долу, в зеленясалата кална вода по дъното на крепостния ров.

Около ромеите, все отбор войници, които бе извел Иван Халд от обсадения град, бе сключен широк, жив пръстен, който бързо се стесняваше. Ромеите отстъпваха крачка след крачка, събираха се по-близу един до друг, вече уморени и уплашени. Те още въртяха с голяма сила мечовете си, насочваха напред дългите си копия, замахваха окървавените си секири, опъваха лъковете си, но в силата им сега имаше отчаяние и мрачно отдаване на смъртта. И сега обливаха те с кръв, своя и вража, всяка педя земя, но за да продадат живота си по-скъпо, за да наситят безнадеждната си ярост и омразата си към по-щастливия неприятел. А имаше между тях вече и такива, които се оглеждаха накъде да побягнат, и други, които захвърляха оръжието си, отпущаха ръце или се тръшваха на двете си колена пред вражите редици с ужас и молба в очите.

По-друга беше сега и по-голяма силата на българите. Те бяха много и много повече, стълпени нагъсто около обградените ромеи. От всички страни, в кръг наоколо, се виждаха български знамена, също с кръстове, но и с конска опашка както в по-стари времена — на царя, на князете, на войводите, които също се виждаха на конете им и най-вече когато някое от животните рипваше уплашено на задните си нозе ведно с ездача. И сега падаха много българи на предните редици, но на тяхно място заставаха други и други, тласкани напред от тия на по-задните редици, които също бързаха да ударят с меча, със секирата, с тежката палица. Българите размахваха оръжията си мълчаливи, със зли, изкривени от напрежение лица, със стиснати, разголени зъби и по-рядко някой ще нададе победоносен вик, ще изпъшка хрипливо, като дървар при всеки удар на секирата си в дебелия, чворест пън. Българите бързаха да свършат зловещата си работа и някои още сега, в разгара на боя, посягаха да вземат изтървано ромейско оръжие, да изхлузят от ногата на убития ромеец подкованата му обувка.

Хванати в такъв жив обръч, ромеите бързо намаляваха, тойяха се. Удареният, падналият на земята вече не оставаше жив — българите го доубиваха; те убиваха и тия, които сами захвърляха оръжието си и молеха за милост. Тъй се и подканяха българите, като на кървава тлъка и надпревара:

— Хайде! Ха така! Ха сега!

Царят беше между войниците си и като добър стойанин следеше работата им. Той дори не изтегли меч — не беше нужно. И само побутваше коня час по час, да бъде по-близу до първите редици. Ромеите останаха вече малко, може би към стотина души, и само се отбраняваха. Тогава царят видя как падна и изчезна сред тях синьото знаме на солунския дук. Защо се противяха още тия люде… И царят се обърна към един от багаините си току зад него: