О. Хенри - Сън в лятна пещ

— Интересно, каква ли стръв е сложил Хардинг?

Този ден тя беше облечена в бяло; и затова Комптън загуби един облог с Гейнз. Комптън твърдеше, че тя ще носи светлосиньо, понеже знаела, че това е любимият му цвят, и тъй като беше милионерски син, той лесно можеше да бъде обвинен, че се обзалага само на сигурно. Но тя беше предпочела бялото и Гейнз вдигна гордо глава, както подобава на двадесет и пет годишен младеж.

В малкия планински хотел това лято се бе събрала весела тълпа. От една страна — двама-трима студенти, няколко художници и един млад флотски офицер. От друга — млади момичета, между които имаше достатъчно красавици, за да може кореспондентът на някой светски вестник да ги нарече „букет“. Но между тези звезди грееше като ясен месец Мери Сюъл. Всеки от младите мъже гореше от желание да доведе работите до такъв край, че той да плаща сметките й при шапкарката, той да й пали печката и да я накара да се откаже веднъж за винаги от презимето си. Тези, които не можеха да останат повече от една-две седмици, в деня на тръгването си започваха да говорят за пистолети и разбити сърца. Но Комптън продължаваше да стои, непоклатим като планините наоколо, защото кесията му позволяваше това. А и Гейнз продължаваше да стои, защото имаше борчески дух и не се плашеше от милионерски синове и защото… е, просто обожаваше природата човекът.

— Представете си, госпожице Мери — подзе той веднъж, — познавах, един кретен в Ню Йорк, който твърдеше, че предпочитал да прекарва лятото в града. Според него там било по-прохладно, отколкото в планината. Кажете, това не е ли чиста глупост? Аз мисля, че след първи юни човек изобщо не може да диша на Бродуей.

— Мама смята да си тръгваме по-другата седмица — каза Мери с възхитителна гримаса.

— Впрочем, ако помислите — каза Гейнз, — и в града има немалко приятни места през лятото. Ресторантите на покривите например и… хмм… да де, ресторантите на покривите.

От синьо по-синьо беше езерото в този ден — деня, в който си устроиха шеговит турнир, и мъжете, яхнали тромави работни коне, обикаляха по горската поляна а ловяха с върховете на копията си халки за завеси. Такъв смях падна!

Прохладен и упоен като най-хубаво вино беше дъхът на гъстата гора. Долината се мержелееше приказна през опаловата омара. Бялата мъгла над невидим водопад замазваше върховете на зелената дъбрава, кацнала насред склона на клисурата. Младежта се веселеше ръка за ръка с младото лято. На Бродуей такава гледка не може да се види.

От селото се беше събрал народ да гледа как щуреят и се забавляват гражданите. Горите кънтяха от смеха на елфи, нимфи и феи. Гейнз беше нанизал най-много халки на копието си. На него се падаше честта да короняса кралицата на турнира. Той беше рицарят-победител — поне що се отнася до халките. На дясната си ръка носеше бяла лента. А Комптън — светлосиня. Тя беше казала, че най-много обича синия цвят, но този ден носеше бяла рокля.

Гейнз затърси с поглед кралицата, за да я короняса. Чу веселия й смях, долитащ сякаш от облаците. Тя бе успяла да се изкатери на Комина — неголяма гранитна канара, и стоеше там — бяла фея сред лаврови храсти — на петдесет стъпки над тях.

Гейнз и Комптън поеха веднага хвърлената ръкавица. Отзад човек лесно можеше да се качи на скалата, но отпред почти нямаше нито къде да стъпиш, ни къде да се заловиш. Всеки от съперниците бързо избра пътя си и катеренето започна. Цепнатина, храст, малка издатина, някоя вейка — всичко това имаше значение, защото помагаше да се достигне по-скоро крайната цел. Цялата работа беше на шега — никой не бе определял награда за победителя; но тук имаше думата младостта, придирчиви читателю, волната душа и още нещо, за което мис Клей пише така възхитително.

Гейнз се хвана здраво, за корените на един лавров храст, вдигна се на мускули и се озова в нозете на госпожица Мери.

— Доблестен рицар сте вие — каза тя.

— Ако можех винаги да бъда ваш верен рицар — подзе Гейнз, но госпожица Мери се засмя и той млъкна, защото от края на скалата изпълзя Комптън, закъснял с цяла минута.

Какъв приказен здрач падна, докато се връщаха към хотела! Опаловата мъглявина над долината бавно се превръщаше във виолетова, езерото блестеше като огледало в рамката на притъмнелите гори, освежителният въздух проникваше до самата душа. Първите плахи звезди се появиха над планинските върхове, гдето все още догаряше…

— Извинявам се, господин Гейнз — каза Адкинс.

Човекът, който беше убеден, че Ню Йорк е най-хубавият летен курорт в света, отвори очи и събори с крак шишето с лепило от бюрото.