Артър Хейли - Опасно лекарство

Не, не сънуваше. Ето, тя съвсем ясно виждаше и чуваше всичко и много добре разбираше, че е дошла в двореца заедно със своя обичан Мартин, който чакаше в едно преддверие да го заведат до определеното място, щом започне церемонията. Той вече бе направил кратка репетиция под ръководството на церемониал майстора, един полковник в парадна униформа.

Изведнъж настъпи тишина, кратко раздвижване. Оркестърът спря по средата на мелодията. Като че ли всичко замръзна. Капелмайсторът с вдигната палка в ръка очакваше знак. И знакът бе даден — лакеи в ливреи отвориха двете крила на вратата и кралицата влезе.

Военните застанаха мирно. Всички гости се изправиха на крака. Палката на капелмайстора светкавично се спусна надолу. Приятно и силно прозвуча националният химн.

Нейно величество бе в тюркоазена рокля и се усмихваше. Тя се насочи към средата на залата. Почтително я следваха лорд-управителят на кралския двор и министърът на вътрешните работи. Двамата бяха в униформа. Започна официалното удостояване с титли. Оркестърът свиреше приглушено валс от Йохан Щраус. Всичко беше величествено, прецизно, без излишно суетене. Не се губеше нито секунда, но удостоените едва ли щяха да забравят тези мигове.

Ивон жадно поглъщаше и трупаше всяка подробност в паметта си.

Скоро дойде ред на Мартин, веднага след един кавалер на Ордена „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, който имаше предимство по ранглистата. Както му бяха обяснили, Мартин влезе, направи три крачки, поклони се… отиде до подиума, постави дясното коляно върху него, с левия крак стъпи на пода… Кралицата взе сабята от ръцете на един флигел-адютант и леко докосна с нея едното и другото рамо на Мартин. Той стана… половин крачка надясно, една крачка напред… Докато стоеше изправен с леко наведена глава, тя постави около врата му златисточервена лента със златен медальон.

Кралицата разменяше по няколко думи с всеки награден. Според Ивон, на Мартин отдели повече време. После… три крачки назад, поклон… и той се изгуби от полезрението й.

След няколко минути Мартин тихо отиде при Ивон и седна на един стол до нея. Тя прошепна:

— Какво ти каза кралицата?

— Тя е много добре информирана дама — тихо отговори той и се усмихна.

Ивон си знаеше, че после ще научи точно какво бе казала нейно величество.

Единствено бе разочарована, че не можа да види или да срещне уелския принц и принцесата. Предварително й бяха казали, че по всяка вероятност ще отсъстват от двореца, но тя все пак се надяваше. Сигурно някой ден щастието щеше да й се усмихне. Сега след като се омъжи за Мартин, всичко бе възможно.

Трудно й бе да свикне само с едно нещо, след като Мартин стана „сър“ — всички от Харлоу и Кеймбридж се обръщаха към нея с „милейди“, включително и главният портиер на „Луси Кавендиш“. Макар че тя го помоли да не прави така, той продължаваше да упорства. Ивон предполагаше, че с течение на времето ще се приспособи към тази и други промени в живота си. Най-сетне, пошегува се тя наум, съвсем скоро някой фермер ще се обади да търси лейди Пийт-Смит, ветеринарната лекарка, за да се погрижи за прасетата и кравите му.

Приемът в чест на сър Мартин и лейди Пийт-Смит, даден от Силия и Андрю в хотел „Дорчестър“ премина с голям успех. Започна в пет часа следобед и свърши рано вечерта. Дойдоха почти сто души гости, между които много хора от ръководния персонал на института в Харлоу. Там беше и Рао Састри. Той кавалерстваше на Лилиан — двамата явно се чувстваха много добре заедно. Силия на два пъти ги забеляза да приближават глави-признак, че водят сериозни разговори. Силия знаеше от Мартин, че Рао е свободен и изобщо не се е женил.

Ивон сияеше от радост и изглеждаше чудесно. Беше поотслабнала. Довери се на Силия, че Мартин най-после й разрешил да „взима“ пептид 7. Факторът против затлъстяване действаше и при нея безотказно, както при всички, които използваха препарата.

По време на приема Силия каза тихо на Мартин:

— Утре рано Андрю и аз заминаваме за Ню Джързи. Бих искала след приема за няколко минути да останем само четиримата.

Най-сетне честването свърши. В хубаво настроение гостите се сбогуваха и се разотидоха.

Вече бе тъмно, когато Силия, Андрю, Мартин и Ивон изминаха краткото разстояние от „Дорчестър“ до „Фортисевън парк“. Февруарската вечер бе студена, но ясна и свежа. Над града лягаше безоблачна нощ.

Четиримата седнаха да отдъхнат в приятната дневна на апартамента, който заемаше семейство Джордан.