Артър Хейли - Опасно лекарство

Мартин вдигна вежди:

— Ивон, струва ми се, че току-що бе уредена издръжката за следването ти.

Тя побърза да благодари, а Силия махна с ръка и се усмихна:

— Доколкото знам, ти имаш немалка заслуга пептид 7 да стигне до сегашния си стадий.

По-късно, когато Ивон стана за малко от масата, Силия сподели с Мартин:

— Тя е възхитителна. И не бих се обидила, ако ми кажеш, че не е моя работа, но ще се ожениш ли за нея?

Въпросът го изненада.

— Просто не мога да си го представя. Всъщност сигурен съм, че никой от двама ни не е мислил за това.

— Ивон е мислила.

— Защо й е да мисли за такова нещо? — учуди се той. — Сега й се създават условия да направи кариера, и то добра. Ще й се налага да ходи на други места и ще срещне други мъже, на по-подходяща за нея възраст. Аз съм по-стар с дванайсет години.

— Дванайсет години е нищо.

Мартин настоя:

— В наши дни е нещо. Това е разлика с цяло поколение. От друга страна, тя се нуждае от свобода, аз — също. Засега имаме уговорка да живеем заедно и се чувстваме добре, но нещата могат да се променят.

— Ах, мъже, мъже! — възкликна Силия. — Някои от вас знаят как най-добре да се възползват от „уговорките“. Но могат да се окажат и слепци!

Разговорът се прекъсна с връщането на Ивон и не бе продължен, докато Силия се намираше в Харлоу. След няколко дни тя и придружаващите я специалисти заминаха за Ню Джързи.

Няколко часа след като ги изпратиха, на Мартин съобщиха, че майка му е починала. Бе угаснала без паника и шум. Както каза един от лекарите в пансиона:

— Отиде си, сякаш отплува самотна лодка в тихото нощно море.

Това спокойствие, мислеше Мартин с тъга и облекчение, бе обхванало майка му от много отдавна. Но животът черпи силата си не от тихи морета, а от будния човешки ум. Болестта на Алцхаймер бе лишила майка му от нейната жизнена сила и тази мисъл подсили надеждите му за бъдещето на пептид 7.

На скромното погребение присъстваха само Мартин, баща му и Ивон. После Пийт-Смит старши се върна да продължи работа върху мраморната плоча, която бе получил преди няколко дни. Мартин и Ивон заминаха за Харлоу умълчани.

През следващите няколко месеца във „Фелдинг-Рот“, Ню Джързи, бяха взети важни решения, уточнени след многократни трансатлантически пътувания на служители от централата.

Активната съставка на пептид 7, наподобяваща бели кристалчета, щеше да се произвежда в Ирландия. Мястото на новия завод бе вече определено и архитектите бързаха да завършат проектите. Това щеше да бъде първият производствен център на „Фелдинг-Рот“ в областта на молекулярната биология. В него се предвиждаше площ за химико-технологичната база за хексин W, която щеше да се разработи по-късно.

Последният стадий в производството на пептид 7, вече като готов разтвор за зареждане, се планираше да бъде в един завод на „Фелдинг-Рот“ в Пуерто Рико. Там щяха да се доставят пластмасовите флакончета, произведени от друга фирма. Прехвърлянето на производствения процес извън пределите на Съединените щати осигуряваше големи данъчни предимства.

За изпълнение на цялостния проект се налагаха огромни капиталовложения, които след съмнения и спорове бяха одобрени от дирекционния съвет. Веднъж, когато вечеряха с Андрю, Силия му обясни съмненията си:

— Работата е в това, че нямаме пари. Всичко ще се прави със заеми и ако проектът пропадне, „Фелдинг-Рот“ ще го последва. Но всички са съгласни, че трябва да започнем. Заложили сме на карта бъдещето на компанията и се ръководим от принципа „сега или никога“.

Приеха се и други решения, от по-малък мащаб, но важни. Едно от тях се отнасяше до името на лекарството.

Рекламната агенция на „Фелдинг-Рот“, все още „Куодрил-Браун“ в Ню Йорк, предприе скъпо цялостно проучване. Издирени бяха наименованията на всички препарати от този род, а новите предложения бяха щателно обсъдени и много от тях — отхвърлени. Най-сетне след неколкомесечна работа в централата на „Фелдинг-Рот“ бе насрочено обсъждане на резултатите. От страна на компанията участваха Силия, Бил Инграм и още пет-шест други специалисти.

Агенцията бе представена от малък състав начело с Хауард Блейдън, вече президент на „Куодрил-Браун“, който бе дошъл, както се изрази той, „най-много заради доброто старо време“. Преди да започнат работа, Силия, Инграм и Блейдън си спомниха за тяхното заседание преди шестнайсет години, завършило с проект „щастливото мамче“ за ню хелтотерм, препарат, който все още постоянно се търсеше и осигуряваше добра печалба.