Артър Хейли - Детективи

Дойл измърмори нещо и Ейнсли долови думите му:

— Той е ангел отмъстител Господен…

Ъксбридж изрева:

— Това е светотатство! Няма да го позволя!

Внезапно Дойл обърна глава и изръмжа на затворническия свещеник:

— Мамка ти! — После извика към другите: — Разкарайте този задник оттук!

— Страхувам се, че ще трябва да излезете, отче — обади се лейтенантът. — Негово право е да поиска това.

— Няма да си тръгна!

— Моля ви, отче — по-рязко настоя Хамбрик. — Не желая да ви извеждам със сила.

По знак на лейтенанта един от пазачите пусна Дойл и хвана Ъксбридж за ръката.

Свещеникът се дръпна.

— Как смеете! Аз съм свещеник, Божи човек! — Докато пазачът се колебаеше, Ъксбридж се обърна към Хамбрик: — Ще ви дам да разберете. Лично ще известя губернатора за поведението ви. — После изръмжа към Ейнсли: — Добре, че църквата се е избавила от вас. — Той хвърли последен поглед към стаята и излезе.

Все още застанал на колене пред Ейнсли, Елрой Дойл отново започна:

— Благослови ме, отче, защото съгреших. За последен път се изповядвах… Майната му, не помня кога.

При други обстоятелства Ейнсли би се усмихнал, но сега беше развълнуван. Гризеше го съвестта. Щеше му се да чуе онова, което имаше да му казва Дойл, но не като самозван свещеник.

Хамбрик погледна часовника си и благоразумно го посъветва:

— Ако искате да чуете всичко, оставете го да говори както си знае.

Ейнсли продължаваше да се колебае. Но трябваше да разбере… да получи толкова много отговори за толкова много събития, случили се толкова отдавна…

Беше преди две години в Коконът гроув в Маями — свежо януарско утро, малко след 07:00 часа.

Орландо Кобо, петдесетинагодишен пазач в хотел „Роял Колониъл“ в Коконът гроув, беше уморен. Вече се готвеше да си тръгне за вкъщи, когато няколко минути преди седем часа сутринта се качи на осмия етаж за рутинна обиколка. Осемчасовото му нощно дежурство бе преминало сравнително спокойно, само с три незначителни инцидента.

В хотела рядко имаха проблеми, свързани с младежи, секс или наркотици. Клиентелата се състоеше предимно от сериозни и заможни хора на средна възраст, които харесваха спокойното, старомодно фоайе, многобройните му тропически растения и архитектурния му стил, известен някога като „сватбена торта от тухли“.

Донякъде хотелът съответстваше на района, в който се намираше — дразнеща смесица от минало и настояще. В Коконът гроув можеха да се видят грохнали дървени бараки, сгушени до някога скъпи, стилни къщи; малки дюкянчета стояха до модерни галерии и бутици; евтини закусвални граничеха с екзотични ресторанти — бедността навсякъде вървеше рамо до рамо с богатството. Коконът гроув бе най-старото селище във Флорида — историческо място, основано двайсет години преди Маями — и като че ли нямаше само една характерна черта, а много, в хаотична борба помежду си.

Това изобщо не безпокоеше Кобо, който излезе от асансьора и се понесе по коридора на осмия етаж. Той не бе нито философ, нито жител на Коконът гроув, а идваше всеки ден на работа с колата си от северната част на Маями. В момента, изглежда, всичко беше нормално и той с нетърпение очакваше успокояващото пътуване до дома.

Тогава пазачът забеляза, че вратата на стая 805, близо до противопожарния изход в края на коридора, е леко открехната. Отвътре се чуваше силният звук на радио или телевизор. Той почука и когато не получи отговор, отвори вратата, погледна и ужасната смрад го разтърси. Притиснал устата си с длан, Кобо влезе в стаята и коленете му се подкосиха. Точно пред него в локва от кръв лежаха труповете на мъж и жена и около тях се валяха части от телата им.

Кобо припряно затвори вратата, положи усилия да се успокои, взе закачения на колана му телефон и набра номера на полицията.

Отговори му женски глас:

— Полицейско управление. С какво мога да ви помогна? — Прозвуча сигнал, който показваше, че разговорът се записва.

Приемащата сигналите чиновничка в телефонната централа на полицията в Маями изслуша съобщението на Орландо Кобо за очевидно двойно убийство в хотел „Роял Колониъл“.

— Казвате, че сте пазач, така ли?

— Да, госпожо.

— Къде сте сега?

— Точно пред стаята. Номерът й е 805. — Чиновничката говореше и в същото време записваше информацията в компютър, за да бъде прочетена само няколко мига по-късно от диспечера в съответния отдел.