Артър Хейли - Детективи

Освен това в залата имаше червен телефон, който се виждаше от електрическия стол. Точно преди екзекуцията директорът на затвора разговаряше по този телефон с губернатора на щата, за да получи последно разрешение. По същия начин губернаторът можеше да позвъни на директора, дори само секунди преди да бъде натиснато копчето, и да отмени екзекуцията — въз основа на открити в последния момент доказателства, на нареждане на Върховния съд на САЩ или поради някаква друга законосъобразна причина. Вече имаше прецедент в миналото.

По неписано правило всяка екзекуция се отлагаше поне с една минута — предпазна мярка в случай, че телефонът се забави с няколко секунди. Така че макар и определена за 07:00 ч., екзекуцията на Дойл нямаше да бъде извършена преди 07:01 часа.

— Тук е — каза Хамбрик. Бяха стигнали до здрава дървена врата, която лейтенантът отключи. Влязоха вътре и той включи осветлението. Ейнсли видя голяма стая без прозорци. Мебелировката се състоеше от обикновено дървено бюро и стол с пусната назад облегалка. Пред бюрото имаше завинтен за пода тежък метален стол с малка масичка отстрани. Нищо друго.

— Интендантът не използва често този кабинет — рече Хамбрик. — Само когато има екзекуции. — Кимна към стола зад бюрото. — Седнете там, сержант. Скоро ще се върна.

Щом лейтенантът излезе, Ейнсли включи скрития под сакото касетофон.

Хамбрик се върна след по-малко от пет минути, придружен от двама пазачи, които водеха и отчасти подкрепяха позната на Ейнсли фигура. Дойл бе с пранги на краката и с белезници, заключени за здраво стегнатия му колан. Зад тримата вървеше отец Рей Ъксбридж.

Беше изминала почти цяла година, откакто сержантът бе виждал Елрой Дойл — последният път беше при произнасянето на присъдата. През това време с него бе настъпила драматична промяна. По време на делото престъпникът беше физически здрав, висок, силен и със съответното агресивно поведение. Сега видът му предизвикваше състрадание. Бе прегърбен, с увиснали рамене, отслабнал, с уморено и измършавяло лице. Вместо агресивност очите му излъчваха неувереност. Главата му беше обръсната за екзекуцията и неестествената розова плешивост подсилваше тъжния му вид. В последната минута щяха да намажат черепа му с контактен гел, за да го подготвят за смъртоносната метална шапка на електрическия стол.

Отец Ъксбридж пристъпи напред. Носеше свещеническо облекло и държеше в ръка молитвеник. Бе едър, широкоплещест мъж с патрициански черти и излъчваше присъствие, което Ейнсли си спомняше от предишните им срещи. Без да обръща внимание на сержанта, той се обърна към Дойл:

— Господин Дойл, искам да остана с вас, за да ви предложа Божие утешение, доколкото позволяват условията. Пак ви напомням, че не сте длъжен да правите каквито и да е изявления или да отговаряте на въпроси.

— Един момент — каза Ейнсли, като скочи от стола си зад бюрото и се приближи към другите. — Дойл, пътувал съм осем часа от Маями само защото си поискал да ме видиш. Отец Ъксбридж ми предаде, че си имал да ми казваш нещо.

Полицаят погледна надолу и видя, че осъденият бе стиснал двете си ръце. Китките му бяха охлузени от белезниците. Той вдигна очи към Хамбрик и посочи към тях.

— Можете ли да ги свалите, докато разговаряме?

Лейтенантът поклати глава.

— Съжалявам, сержант, не мога. Откакто е тук, Дойл е пребил трима от хората ни. Един от тях даже трябваше да бъде откаран в болница.

Ейнсли кимна.

— Добре, да забравим това.

Докато полицаят говореше, Дойл вдигна глава. Може би се дължеше на човещината, проявена с молбата за сваляне на белезниците, или просто на гласа на Ейнсли, но каквато и да бе причината, престъпникът падна на колене и щеше да се строполи с лице на пода, ако пазачите не го бяха задържали. Той доближи уста към ръката на Ейнсли и неуспешно се опита да я целуне.

— Благослови ме, отче, защото съгреших… — с неясен глас изломоти той.

С почервеняло от ярост лице отец Ъксбридж се хвърли напред.

— Не, не, не! — извика към Ейнсли той. — Това е богохулство! — После се обърна към Дойл и настоя: — Този човек не е…

— Млъквай! — изръмжа Ейнсли. След това, вече по-спокойно, каза на осъдения: — Аз вече не съм свещеник. Знаеш го. Но ако искаш да изповядаш нещо пред мен, ще те изслушам като човешко същество.

— Вие не можете да приемате изповеди! — отново извика Ъксбридж. — Нямате право!

— Отче, мина… — обърнат към Ейнсли, започна Дойл.

— Казах ти, че не е свещеник! — изкрещя Ъксбридж.