Артър Хейли - Детективи

Докато оглеждаше лицата на посетителите, Ейнсли разпозна една жена щатски сенатор и двама мъже от щатската камара на представителите. Политиците винаги с желание ходеха на екзекуции, като се надяваха, че присъствието им на такива правно-наказателни мероприятия ще им донесе нови гласове. После полицаят видя друго познато лице и се стресна: Синтия Ърнст, член на градския съвет на Маями. Някога бе играла важна роля в живота му. Но Ейнсли знаеше защо тя иска да види екзекуцията на Звяра Дойл.

За миг очите им се срещнаха и той рязко си пое дъх. Усети, че тя също е впечатлена от присъствието му, но не го показа. Изражението й остана безстрастно.

Няколко секунди по-късно свидетелите бяха изчезнали и лейтенантът и Ейнсли можеха да продължат напред.

— Главният интендант разреши да разговаряте в кабинета му в отделението на смъртниците — каза Хамбрик. — Ще ви доведем Дойл там. Вече е подготвен. — Лейтенантът погледна часовника си. — Ще имате около половин час, не повече. Между другото, присъствали ли сте някога на екзекуция?

— Да, веднъж. — Беше преди три години. По молба на едно опечалено семейство Ейнсли придружи младия съпруг и жена му, които бяха решили да присъстват на смъртта на закоравял убиец, изнасилил и убил осемгодишната им дъщеричка. Ейнсли, който беше разкрил този случай, отиде по задължение.

— Сега ще присъствате на още една — рече Хамбрик. — Дойл помоли за това и директорът даде разрешение.

— Никой не ме е питал — отвърна Ейнсли. — Но предполагам, че няма значение.

Хамбрик сви рамене.

— Разговарях с Дойл. Изглежда изпитва към вас някакви особени чувства. Не съм сигурен дали точната дума е „възхищение“, може би по-скоро уважение. Не сте ли се сближил с него по някакъв начин?

— В никакъв случай! — категорично отвърна Ейнсли. — Арестувах кучия син за убийство и това е всичко. Освен това той ме мрази. По време на процеса се нахвърли върху мен, нарече ме „лъжесвидетел“, „лъжливо ченге“ и прочее.

— Идиоти като Дойл си менят настроенията като носни кърпички. Сега вече не мисли така.

— Няма значение. Аз съм тук само за да получа някои отговори преди да умре. Нищо друго.

Двамата продължиха да вървят.

— Вярно ли е, че някога сте били свещеник? — попита Хамбрик.

— Да. Дойл ли ви каза?

Лейтенантът кимна.

— Колкото до него, все още сте такъв. Бях там снощи, когато помоли да дойдете. Бръщолевеше нещо от Библията за отмъщение и отплата.

Ейнсли кимна.

— Да, това е от Послание към римляните: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: «Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ»“ 2 2 Римл. 12:19. — Бел.пр. .

— Точно. После Дойл ви нарече „ангел отмъстител Господен“ и аз разбрах, че за него сте нещо повече от свещеник. Отецът каза ли ви всичко това по телефона?

Ейнсли поклати глава. Вече бе потиснат от обстановката и му се искаше да си е вкъщи и да закусва с Карън и Джейсън. Е, поне онова, което току-що беше научил, обясняваше враждебността на Рей Ъксбридж по телефона и речта на свещеника за „богохулната измама“.

Бяха стигнали до отделението на смъртниците или „Дома на смъртта“, както обикновено го наричаха. То заемаше и трите етажа на една от затворническите сгради и осъдените на смърт пребиваваха тук, докато упражняваха правото си на обжалване, а след това чакаха реда си за екзекуция. Ейнсли знаеше какви са останалите помещения — спартанска килия, в която осъденият прекарваше под постоянно наблюдение последните шейсет и пет часа от живота си; подготвителна стая със стар бръснарски стол по средата, на който преди екзекуцията обръсваха главата и десния крак на осъдения, за да осигурят добър електрически контакт; и накрая залата за екзекуции с електрическия стол — „Стария Искрьо“, както го наричаха затворниците, местата за свидетелите и скритата от поглед кабина на екзекутора.

Ейнсли знаеше, че през последните няколко часа в залата за екзекуции текат приготовления. Първи трябваше да се е появил главният електротехник, за да включи електрическия стол във веригата, да провери напрежението, резервния лост и копчето, с което облеченият в черна роба с качулка на главата екзекутор пращаше две хиляди волта в черепа на осъдения на смърт на автоматични осемциклови експлозии. Огромният електрически заряд предизвикваше смърт за две минути, макар да се предполагаше, че осъденият мигновено и безболезнено загубва съзнание. Съществуваха съмнения относно липсата на болка, но нямаше как да се провери, защото никой не бе оцелял, за да сподели преживяното.