Артър Хейли - Свръхнатоварване

Ним кимна с участие:

— Да, знам за това.

— Но имам и други добри новини, които искам да споделя с теб. Ще си имам нов „инструмент“.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш какво ми се случи… Но аз все още имам усещания на тези места и това може да бъде използвано за основа. Именно затова бях миналата седмица в Хюстън. Там правят чудеса. Има един доктор, Брентли Скот, който е направо магьосник. Та той ми обеща изкуствен пенис — някаква специална протеза с малък резервоар и гумено покритие, което се имплантира в тялото.

— Това би било чудесно, Уоли, но дали наистина ще върши работа?

— Разбира се — каза Уоли с ентусиазъм. — Има стотици хора, на които са им правили подобни протези. И всичките случаи са били успешни.

Уоли продължи:

— Ще ти кажа още нещо интересно, Ним.

— Какво?

— Всъщност тези протези не са само за хората, които са пострадали при злополука. Дори в повечето случаи го използват за съвсем нормални хора, които просто не могат да се справят сами… Това им вдъхва нов живот. А ти, Ним, имаш ли нужда?

— Не, благодаря на бога.

Уоли се провикна:

— А, ето я и Мери. Дошла е да ме вземе, защото сам все още не мога да шофирам.

В далечния край на фоайето Ним забеляза Мери Талбот и Ардит. С Ардит Ним не се беше виждал от онзи случай в болницата и се чудеше дали религиозните й съображения вече не бяха претърпели промяна.

Непрекъснатото напрежение се беше отразило и върху двете жени. Все пак само седем месеца бяха изминали от трагичната гибел на Уолтър в Ла Миссион, а и злополуката с Уоли беше станала само няколко седмици по-късно. Мери, която винаги беше слабичка и с момчешка фигура, очевидно доста бе напълняла и изглеждаше доста по-възрастна. Ним се надяваше, че това, което му бе казал Уоли, щеше наистина да стане, защото и двамата се нуждаеха от това.

Ардит изглеждаше съвсем малко по-добре от последната им среща. Какъв контраст с онази жена, която беше преди — хубава, стилна и привлекателна… Сега тя се бе превърнала в обикновена възрастна жена.

Те си поговориха. Мери беше чула по пътя отзиви за речта на Ним и го поздрави. Ардит спомена, че е намерила още някои документи, които бяха на Уолтър. Ним предложи да мине да ги вземе.

Ардит побърза да отговори:

— Няма нужда, Ним. Аз мога да ги изпратя по пощата. Този път те не са толкова много.

Изведнъж тя спря и попита:

— Ним, какво ти е?

Ним се беше втренчил в нея.

— Миналия път… Документите на Уолтър…

— Ним, нещо не е наред ли? — попита Ардит още по-озадачено.

— Не, всичко е окей. Просто се сетих за нещо.

Вече той знаеше кое беше това нещо, което не му даваше мира след онази среща в кабинета на Ерик Хъмфри с Хари Лондон и Пол Шърмън Йейл… Липсващата брънка беше в документите на Уолтър Талбот, които той бе прехвърлил набързо и които сега се намираха в кабинета му в GSP & L.

— Мисля, че трябва да тръгваме, Ним — каза Уоли. — Много ми беше приятно да те видя.

— И на мен също. Успех във всичко, Уоли!

Когато те вече си бяха отишли, Ним се замисли. Да, той вече знаеше какво има в онези документи. Но все пак трябваше отново да ги погледне.

Той реши, че това ще бъде първата му работа след конференцията.

Вечно препускане — това беше целият й живот, мислеше си Нанси Молино, докато натискаше газта на мерцедеса си, тъй като отдавна бе превишила разрешената скорост. От време на време тя само се обръщаше, за да види не я ли гони полицията.

Винаги в този живот нещата се струпваха в един и същи ден.

Тя току-що бе продиктувала материала за Ним по телефона и вече закъсняваше за срещата с Ивет с десет минути. Дано това момиче се сети да почака малко.

Докато караше, тя си мислеше за материала си за речта на Голдман. Редакторът й със сигурност щеше да бъде изненадан, защото репортажът й беше повече от обективен.

„Многобройните делегати на годишната конференция на водещите американски електрически компании приветстваха със ставане на крака и аплодисменти речта на Нимрод Голдман, вицепрезидент на GSP & L, който заяви, че манипулираните от политиците обществени комисии пренебрегват интересите на потребителите и използват положението си за постигане на лични цели…“

Статията продължаваше в същия дух.

След пет минути тя вече се доближаваше до барчето, в което имаше среща с Ивет. Нанси погледна часовника си — закъсняваше с осемнадесет минути… А нямаше и място за паркиране наоколо. Тя успя да намери място за мерцедеса си на две пресечки от бара, заключи го и с бързи крачки се отправи към входа на заведението.