Артър Хейли - Колела

Лицето на профсъюзния функционер беше застинало в напрегната гримаса — вероятно искаше да покаже на работниците, че никак не му е приятно да се движи заедно с шефовете, но няма как, такава му е службата.

— Как се чувствуваш, откакто не си на конвейера? — попита го Мат Залески.

— Добре — кратко отвърна Илъс.

Залески знаеше, че това е истина. Попаднали в някой автомобилен завод, страничните хора си представят, че с течение на времето хората тук постепенно свикват с грохота, вонята, жегата, напрежението и безкрайното повторение. Мат Залески беше чувал как външни посетители обясняват на децата си: „Всички са свикнали, доволни са от своята работа и не биха я сменили за нищо на света.“ Сякаш говореха за обитателите на някоя зоологическа градина. А пък на него му се искаше да извика. „Не вярвайте, деца! Това е лъжа!“

Залески и хората като него, които познаваха истинското положение в автомобилните заводи, бяха наясно, че съвсем нищожен процент от работнците на конвейера имат искреното желание да прекарат край него целия си трудов живот. Огромното мнозинство от тях считаха работата си за временна — просто докато намерят нещо по-добро. За много от тях обаче, особено за онези, които нямаха образование, това по-добро се оказваше една недостижима и вечно изплъзваща се илюзия. Капанът е двоен — от едната му страна са семейството, децата, наемът, изплащането на безброй вноски, а от другата — простичкият факт, че в автомобилните заводи заплащането все пак е по-високо, отколкото на други места.

Но нито заплатата, нито съблазнителните добавки към нея бяха в състояние да променят мрачното и обезкуражаващо естество на самата работа. Тя до голяма степен беше свързана със значителни физически натоварвания, но главната й тежест беше чисто психическа — час след час, ден след ден, изпълнени с убийствена монотонност. А и естеството й беше такова, че хората губеха и последната си капчица гордост. Работникът от конвейера няма чувството, че твори, че нещо създава. Той никога не може да сглоби един автомобил от начало до край. Той просто изработва или монтира отделни негови детайли — завива гайки, прикрепва метални части или затяга болтове. А това неизменно са едни и същи гайки, части и болтове, които текат през ръцете му в безкраен поток. Едновременно с това, главно поради изключително високото ниво на шума, работните условия правят общуването почти невъзможно, отделният работник е лишен и от най-елементарните човешки контакти. С течение на годините у онези, които издържат, се трупа омраза. Другите пък получават нервни кризи и напускат. Но и едните, и другите не обичат работата си.

Ето я и причината, поради която всеки работник, по подобие на затворника, е обладан от една-единствена мисъл — да се махне, да избяга! Периодичното неявяване на работа е частичен израз на това желание. Стачките — също. И двете предлагат вълнение, промяна, внасяне на нещо ново в монотонния цикъл на работата. А това е най-силното-желание на всички.

Може би в този момент нищо не е в състояние да попречи на това всепоглъщащо желание, помисли си заместник-директорът.

— Не забравяй, че имаме споразумение — напомни той на Илъс. — Искам всичко да приключи по най-бързия начин!

Профсъюзният функционер не отвърна и Залески добави:

— Днешният ден е добър за теб — получи онова, за което настояваше…

— Не всичко.

— Всичко съществено.

И двамата знаеха какво се крие зад думите им — доста работници съзнаваха, че единственият начин да се измъкнат от поточната линия е да хвърлят всичките си усилия в профсъюзната дейност, да се доберат до някоя от платените длъжности в нея и да направят кариера. Веднъж избран, профсъюзният функционер автоматически се превръща в политическа фигура — главна цел на живота му става преизбирането и по време на мандата си той лавира така, както лавират политиците пред своите избиратели. А негови избиратели са работниците в цеха, ето защо той прави всичко възможно да спечели одобрението им. Точно това беше проблемът, който занимаваше Илъс в този момент.

— Къде е тоя тип Нюкърк? — попита Залески.

Бяха стигнали до мястото на сутрешния инцидент. Илъс кимна по посока на отделеното от цеха пространство, върху което бяха разположени няколко маси и столове от пластмаса, където закусваха работниците. До стената беше строена цяла батарея от автомати за кафе, безалкохолни напитки и бонбони. Цялата тази площ беше отделена от цеха с дебела черта от боя, която заместваше стената. В момента там имаше само един човек — як негър с грубо изсечено лице. Той седеше извърнат към новопристигналите, а от цигарата в ръката му се виеше тънка струйка дим.