Артър Хейли - Колела

— Кротко, как ли не! — Едрият мъжага скочи на крака и заплашително се надвеси над Залески. Думите му заплющяха като камшик над бюрото, което ги разделяше: — Ти си тоя, дето я кара кротката! И знаеш ли защо? Защото си един проклет страхливец, който не смее да застане на страната на истината!

Лицето на Залески потъмня от притока на кръв и той на свой ред прогърмя:

— Стига! Няма да търпя подобни приказки, ясно ли ти е?

— Ясно ми е! — язвително отвърна Паркланд. — Само че това, дето ми е ясно, хич не ми харесва!

— А може би предпочиташ да те уволня?

— Май това ще е най-доброто! — отвърна майсторът. — Може пък на друго място да се намери по-чист въздух!

За миг настъпи тишина, после Залески примирително изръмжа.

— Едва ли. Има дни, в които навсякъде смърди.

С цената на големи усилия Мат Залески успя да се овладее. Прекрасно знаеше, че няма да уволни Паркланд, защото това би означавало да извърши още една несправедливост, а и добрите майстори не се срещат на всяка крачка. Въпреки заканите си Паркланд също не би напуснал по собствено желание. Залески беше сигурен в това, тъй като преди известно време случайно подочу, че майсторът изплаща къща и не може да си позволи прекъсване на вноските. Пък и едва ли с един замах би зачеркнал всичко, което е постигнал в тази компания с цената на дългогодишен упорит труд.

Но в първия миг обвинението на Паркланд го жегна. В продължение на цяла секунда заместник-директорът се бореше с желанието да му кресне, че когато той, Франк Паркланд, е бил сополив хлапак на десетина години, Мат Залески е извършвал рисковани бойни полети над Европа, без да знае кога, в кой миг някое остро парче германски снаряд ще се вреже в корпуса на самолета и ще превърне лицето, гърлото и вътрешностите му в кървава каша, а неговият „Б-17Ф“ стремително ще се насочи към земята от двайсет и пет хиляди фута височина подобно на много английски бомбардировачи, намерили гибелта си пред очите на безпомощните техни другари… Помисли още веднъж, преди да ме обвиняваш в страхливост синко! И никога не забравяй, че не ти, а аз съм човекът, който с цената на всичко трябва да се бори срещу спирането на производствения процес, без да държи сметка за нещата, които трябва да преглъща!

Разбира се, Мат Залески не каза нищо подобно. Прекрасно разбираше, че това, което току-що му мина през ума, се е случило много отдавна и днес вече не означава нищо; че по един объркващ начин хората са променили своите идеи и ценности. А знаеше и друго — страхът има много лица, ето защо в думите на Франк Паркланд може би имаше известна доза истина. Отвратен от себе си, заместник-директорът рязко се изправи и каза:

— Да вървим долу и да се оправяме!

Той пръв напусна канцеларията, следван но петите от представителя на профсъюза и начумерения Паркланд. Тропотът на обувките им по металната стълба, свързваща мецанина с главния производствен цех, постепенно заглъхна в равномерния и всепоглъщащ тътен на завода.

Краят на стълбата опираше до онази част на конвейера, върху която ставаше заварката на рамите и шаситата на бъдещите коли. Tук шумът беше толкова силен, че макар и работещи на сантиметри един от друг, хората трябваше да крещят в ушите си, за да се чуват. Около тях във всички посоки пръскаха искри — истинска пиротехническа завеса от бели и сини цветя. Пукотът на електрожените и апаратите за занитване се допълваше от равномерното съскане на сгъстения въздух — кръвоносните системи на мощните машини. А в центъра на тази оживена човешка дейност, подобно на божествен идол, комуто всички се кланят, конвейерът бавно и неотстъпно се движеше напред.

Тримата тръгнаха по посока на неговото движение и профсъюзният деец побърза да изравни крачката си със Залески. Вървяха значително по-бързо от поточната линия и колите край тях придобиваха все по-завършен вид. На тези, които в момента подминаваха, вече бяха поставени двигателите, а малко по-надолу се осъществяваше монтажът на купетата върху рамата — процес, който работниците наричаха „женитбата“. По силата на навика Мат Залески хвърляше внимателен поглед върху всяка ключова операция.

Работниците вдигаха глави и ги проследяваха с очи. Малцина си направиха труда да ги поздравят и Мат Залески съвсем ясно долавяше неприязнените погледи, които им хвърляха не само чернокожи, но и бели работници. Усещаше с всичките си сетива тяхната омраза и желание за бунт. От време на време, често без никаква видима причина или пък по най-незначителен повод, заводът изведнъж се превръщаше в бомба, готова да експлодира всеки миг. Социолозите наричаха това състояние „естествена реакция срещу монотонността“.