Артър Хейли - Колела

Мей-Лу заговори с напълно естествен глас, сякаш никой около нея не смущаваше мислите й.

— Няма никакъв смисъл да мислим за бъдещето, както ни съветват някои хора. За такива като нас бъдеще никога не е имало… — Сви рамене и добави: — И сега е същото.

— Стоп! — разнесе се гласът на Гропети.

Светлините yгacнaxa, a режисьорът се приближи до Мей-Лу и отново й зашепна. След няколко минути, през които останалите мълчаливо чакаха, прожекторите отново светнаха, а Гропети се дръпна настрана.

Лицето на Мей-Лу се оживи.

— Ами да, взеха ни цветния телевизор — обяви тя и хвърли поглед към празния ъгъл на стаята. — Дойдоха двама и казаха, че не сме си плащали вноските. Единият искаше да знае защо изобщо сме го купили. Рекох му: „Мистър, точно днеска нaпpaвиx вноската — остави ми го да си гледам довечера! Какво значение имат няколко дни!“ — Гласът й постепенно затихна, когато добави: — А трябваше да му кажа: „Знае ли някой какво ще стане утре?“

— Стоп!

— За какво им е да снимат всичко това? — шепнешком се обърна Брет към изправения до него Ленард Уингейт.

Високопоставеният негър продължаваше да бърше лицето си с кърпичката.

— Работата е там, че тези двамата си имат големи неприятности — прошепна в отговор той. — Видели за пръв път в живота си някакви пари, те се втурнали да купуват като луди — мебели, цветен телевизор и разни други неща. И, естествено, не могат да посрещнат вноските. Сега са им взели част от нещата, но това още не е всичко…

— Какво друго има? — попита Брет.

— Викат му запор — отвърна Уингейт. — Влиза в действие по силата на един мръсен и отдавна изживял времето си закон, който според всички политици трябва да бъде променен, но никой не го променя!

Уес Гропети беше навел глава по обичайния си начин и говореше с Роли.

Уингейт продължи:

— Заплатата на Найт вече е била поставяна под запор. През тази седмица в счетоводството е пристигнало още едно съдебно нареждане за запор, а според колективния трудов договор два запора означават автоматическо уволнение.

— По дяволите! Не можете ли да направите нещо?

— Може би ще мога. Зависи от Найт. Като свършат, ще поговоря с него.

— А струва ли си да разкрива живота си пред камерата?

— Казах му, че не е длъжен — сви рамене Уингейт. — Това е неговият личен живот. Но, изглежда, и на него, и на момичето им е все едно. Пък може и да им се иска да помогнат на някого, знам ли?

Дочула последната фраза, Барбара се обърна към тях:

— Според Уес това ще допълни цялостната картина. Освен това всичко ще бъде редактирано по най-благоприятния за тях начин.

— Нямаше да бъда тук, ако не бях уверен в това — отвърна Уингейт.

Режисьорът продължаваше да инструктира Роли.

С тих, но напрегнат глас Уингейт се обърна към Брет и Барбара:

— Вероятно поне половината от проблемите на Найт се дължат на собственото ни отношение към съществуващата система — на отношението, което имаме към нея вие и аз. Добре — залавяме се да помогнем на някого, както помогнахме на тези две хлапета. И какво? Очакваме, че те моментално ще възприемат всичките онези дребно-буржоазни ценности, които ние придобиваме след дълги години живот по собствените си норми. Същото е и с парите Макар Найт да не е свикнал с тях, защото никога не ги е имал, ние очакваме той да борави с тях така, сякаш цял живот е разполагал с пари. И какво става, когато не успее? Предават го на съда, правят запор върху заплатата му и го уволняват. Забравяме, че доста хора от нашите среди са затънали до гуша в дългове, макар че са свикнали да боравят с пари. Но когато това се случи на човек като него — Уингейт кимна към домакина, — нашата прехвалена система моментално го изхвърля на боклука!

— Не позволявайте това! — прошепна Барбара.

— Не съм магьосник — тъжно поклати глава Уингейт, — А такива като Найт съвсем не са малко.

Светлините отново пламнаха и режисьорът им хвърли предупредителен поглед. В притихналата гореща стаичка ясно прозвуча гласът на Роли Найт:

— Като поживееш тук, на много неща се научаваш. Знаеш, че по-добро няма да стане, каквото и да ти разправят Освен това нищо не е вечно… — По лицето му внезапно пробягна усмивка, която в следващия миг отстъпи мястото си на обичайното навъсено изражение: — Тъй че е по-добре нищо да не очакваш… Когато нямаш нищо, не боли!

— Стоп! — нареди Гропети.

Снимките продължиха още цял час. Гропети мълчаливо слушаше, после изведнъж започваше да уговаря за нещо Роли. И той разказваше за живота си в гетото, за работата си в монтажния цех. И макар че младият чернокож работник говореше просто и със запъване, думите му обрисуваха съвсем точна картина на съществуващото положение, даваха искрена оценка на собствената му личност — невинаги благоприятна, но неизменно точна. Вече гледала предишните кадри, Барбара беше убедена, че записът на тази изповед ще прозвучи вълнуващо и убедително.