Артър Хейли - Колела

— Само не забравяйте, че харчим един куп чужди пари, които после ще трябва да отчитаме! — предупреди я Йейтс-Браун.

— Засега не надвишаваме рамките на бюджета — отвърна Барбара. — А по всичко личи, че клиентът е доволен от нашата работа. Поне такова е мнението на председателя на директорския съвет…

В слушалката нещо прогърмя — по всяка вероятност Кийт Йейтс-Браун беше подскочил от стола си.

— Влязла си във връзка с председателя на директорския съвет на нашия клиент?!

Едва ли щеше да предизвика по-силно впечатление, ако му беше казала, че се е срещала с папата или с президента на Съединените щати.

— Той просто се отби да види как работим. А на другия ден Уес Гропети прожектира в кабинета му част от готовите кадри.

— И ти допусна този бърборко до петнайсетия етаж?!

— Уес е на мнение, че е намерил общ език с председателя.

— Той си мисли така! А ти даже не беше с тях, така ли?

— Бях заета.

— О, велики боже! — Барбара съвсем ясно си представи как финансовият контрольор пребледнява и се хваща за главата.

— Нали ти сам ми каза, че председателят проявява интерес към нашата работа и аз мога да му докладвам от време на време? — припомни му тя.

— Но не и по този начин! Без дори да ни уведомиш предварително, за да знаем точно какво ще му докладваш! А колкото за това, че си пуснала Гропети при него сам…

— Тъкмо щях да ти кажа — прекъсна го Барбара. — На следващия ден председателят ми позвъни и каза, че нашата агенция проявява похвално широки възгледи (това са точните му думи), ангажирайки за своя филм режисьор като Уес Гропети. Препоръча ни да му предоставим пълна свобода на действие, тъй като филмът трябва да стане максимално добър. Всичко това ще го пише в официалното писмо, което изпраща до агенцията.

От другата страна на линията долиташе учестено дишане.

— Още не сме получили никакво писмо… А когато пристигне… — Пауза. После: — Барбара, вероятно се справяш много добре… — В гласа на Йейтс-Браун се прокраднаха умолителни нотки. — Но много те моля да не рискуваш и да ми съобщаваш незабавно за всеки свой контакт с председателя на директорския съвет!

Тя обеща, а Кийт Йейтс-Браун все още нервно настоя за наличието на сценарий.

Днес, няколко дни след този разговор, Уес Гропети, все така без никакъв сценарий, реши да заснеме заключителните кадри, посветени на програмата за набиране на неквалифицирани работници и на Роли Найт.

Ранна вечер.

В тясната, задушна и зле обзаведена стаичка се бяха натикали цели осем души.

Над Детройт властвуваше зноен летен ден, с пълно безветрие В гетото беше още по-горещо и макар слънцето да се беше скрило зад хоризонта, жегата не намаляваше нито вън, нито зад стените на сградите.

Между осемте бяха Роли Найт и Мей-Лу по простата причина, че всички се намираха в тяхното жилище. Макар и малка, стаичката изпълняваше двойно предназначение — беше едновременно всекидневна и спалня, а в „кухнята“ (ако така можеше да се нарече малко по-голямото от стенен долап помещение) бяха натъпкани мивка само със студена вода, разнебитен газов котлон и няколко лавици от грубо сковани дъски Баня и тоалетна липсваха. Тези удобства бяха разположени на долния етаж и от тях се ползуваха обитателите на още десетина квартири.

Роли беше мрачен и очевидно съжаляваше, че се е захванал с цялата работа. Мършава и приличаща на момиченце с тънките си крачета и кокалести ръце, Мей-Лу — в началото напълно шашардисана, постепенно започваше да се съвзема под влияние на спокойния и уверен глас на Уес Гропети, който тихо й говореше. Въпреки жегата върху главата на режисьора продължаваше да се мъдри неизбежното черно таке. Зад него се бяха изправили операторът и тонтехникът, които бяха успели да вкарат апаратурите си в тясната стаичка с цената на доста усилия До тях с отворен бележник в ръце стоеше Барбара Залески, а Брет Делъсантоу с усмивка отбеляза, че слънчевите очила пак са забравени високо в косите й.

В момента снимачното осветление беше изключено, но всички знаеха, че когато го включат, в стаята ще стане още по-горещо.

Ленард Уингейт извади чиста ленена кърпичка и избърса изпотеното си лице. Двамата с Брет се притискаха до стената, стараейки се да заемат минимално пространство.

Изведнъж, по таен знак на Гропети, техниците включиха осветлението и ролките на магнетофона се завъртяха.

Мей-Лу примигна от ярката светлина. Режисьорът продължаваше да й шепне и след малко тя кимна и престана да се мръщи. Гропети ловко се плъзна встрани, извън обсега на камерата.