Артър Хейли - Колела

— Свинските ребърца пристигат! Свинските ребърца пристигат! — развика се изведнъж Стела и останалите подхванаха в хор:

— Свински ребърца, свински ребърца!

Групата около Адам и конгресмена бързо се разпръсна.

— Точно навреме! — обади се някой. — Вече цял час не сме слагали залък в устата си!

Видял отрупания със закуски бюфет в дъното на терасата, зад който се разпореждаше готвач с бяло боне, Адам усети дяволски глад — сутринта не хапна нищичко поради скандала с Ерика. Напомни си да й телефонира.

Един от търговския отдел на неговата компания, отрупал чинията си с храна, извика:

— Ханк, кльопачката тук е страшна!

— Радвам се, че ви харесва — отвърна домакинът. — Яжте колкото искате. Аз няма да се мина — щом вие сте тук, всичко, което съм похарчил, ще бъде покрито от данъчните отчисления!

Адам се усмихна заедно с останалите, тъй като знаеше, че думите на Крайсъл са абсолютно верни. Присъствието на търговците от отдела за поръчки автоматически превръщаше сбирката в делова среща, а според финансовите закони такива разходи не се облагат с данъци. Причината — закупчиците на автомобилните компании, чиито поръчки възлизат на десетки милиони долари годишно, имат огромно влияние върху бизнеса на хора като Крайсъл, които се занимават с производство на автомобилни части. Преди години закупчиците редовно получаваха щедри подаръци от тези производители — нерядко яхти или пък цялостно домашно обзавеждане. Днес автомобилните компании строго забраняват приемането на подобни подаръци и незабавно уволняват всеки нарушител, в случай че подкупът бъде доказан, разбира се. Все пак възможности за „намазване лапите“ на закупчиците продължаваха да съществуват — една от тях бяха приемите като този тук, а друга — поемането на хотелските им разходи от доставчиците. Това се считаше за напълно безопасно, тъй като не се предлагаха нито стоки, нито пари, а при необходимост закупчикът лесно можеше да се оправдае, като каже, че управата на съответния хотел просто не му е изпратила сметката. Но въпреки забраната коледни подаръци продължаваха да се правят.

Всяка година, през месеците ноември и декември, автомобилните компании издаваха циркулярни заповеди за забрана на коледните подаръци. Но със същото постоянство секретарките на отделите по изкупуването изготвяха списъци с домашните адреси на персонала, които при поискване предаваха на доставчиците. Тези искания бяха толкова рутинни, колкото и традиционният поздрав „Честита Коледа“. А в списъците неизменно фигурираха и домашните адреси на секретарките и другия технически персонал на съответния отдел, макар че никой не би могъл да обясни защо и как са попаднали там. Наистина подаръците, които никога не се показваха в службата, не бяха така щедри, както в миналото, но въпреки това малко доставчици рискуваха да ги пренебрегват.

Адам все още гледаше закупчика с препълнената чиния, когато до него се разнесе тих женски глас:

— Винаги ли казвате това, което мислите, Адам Трентън?

Той се обърна.

До него се беше изправила жена на около двайсет и осем — трийсет години, която усмихнато го наблюдаваше. Лицето й с високи скули беше леко повдигнато към него, а усмивката продължаваше да играе върху влажните сочни устни. Умните блестящи очи спокойно отвърнаха на погледа му. Носът му долови тънкия мускусен аромат на непознат парфюм, а под синкавозеленикавата рокля очите му доловиха изящните очертания на гъвкаво тяло с малки, но твърди гърди. „Изключително привлекателна жена“, помисли неволно Адам. При това — черна. Не шоколадовокафява, а Именно черна, с безупречно гладка кожа, която наподобяваше лъскав абанос. Адам с мъка потисна внезапно обзелото го желание да я докосне с ръка.

— Казвам се Роуина — представи се жената. — А вашето име вече знам. Когато ми го съобщаваха, ме помолиха да не ви оставя гладен.

— Роуина коя? — запита Адам и веднага долови колебанието й.

— Нима има някакво значение? — усмихна се тя, а той отново се наслади не сочните й влажни устни. — Освен това аз първа попитах нещо…

Адам се насили да си спомни какъв беше въпросът й… А, да… дали винаги казва това, което мисли.

— Невинаги — отговори той. — Според мен никой не го прави винаги. — А наум добави: Още повече в момент като този. После продължи: — Но когато казвам нещо, винаги правя опит да бъда честен… както спрямо другите, така и спрямо себе си.

— Зная. Слушах ви как говорите. Малцина постъпват така.