Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

С помощта на чеченските лидери турското правителство успя да намери разрешение на кризата по начин, който още повече влоши и без това вече напрегнатите отношения между Турция и Русия.

Рейдът на чеченците в Дагестан, руската реакция и завземането на ферибота в началото на 1996 г. бяха сигнали за възможно прерастване на конфликта в конфликт между руснаците и планинските народи по линията на сраженията, продължили десетилетия наред през XIX в. „Северен Кавказ е като буре с барут — предупреждава Фиона Хил през 1995 г., — и там конфликтът в една република има потенциал да разпали регионален пожар, който ще се разпространи отвъд границите й към останалата част от Руската федерация и ще погълне Грузия, Азербайджан, Турция, Иран и техните севернокавказки диаспори. Както показва войната в Чечня, конфликтът в региона не може лесно да се потуши… и сраженията се разпростират в съседните на Чечня републики и територии.“ Един руски коментатор се съгласява с това, заявявайки, че се създават „неформални коалиции“ на цивилизационен принцип. „Християнските Грузия, Армения, Нагорни Карабах и Северна Осетия се съюзяват срещу мюсюлманските Азербайджан, Абхазия, Чечня и Ингушетия.“ Вече сражаващата се в Таджикистан Русия е изправена пред риска да бъде въвлечена в продължителна „конфронтация с мюсюлманския свят“ 427.

В друга война между православието и исляма по линията на разлома първостепенни участници са арменците от На-горнокарабахския анклав и мюсюлманите от Азербайджан, като първите се борят за независимост от вторите. Армения е вторичен участник, докато Русия, Турция и Иран имат тре-тични ангажименти в конфликта. Голяма роля в случая играе значителната арменска диаспора в Западна Европа и в Северна Америка. Сраженията започват през 1988 г., преди да настъпи краят на Съветския съюз, разгарят се през 1992–1993 г. и затихват през 1994 г. след постигането на споразумение за прекратяване на огъня. Турците и други мюсюлмански народи застават зад Азербайджан, докато Русия подкрепя арменците и след това използва влиянието си сред тях, за да се противопостави на турското влияние в Азербайджан. Тази война е най-новият епизод от едно съперничество, отвеждащо назад във вековете към борбата между Руската и Османската империя за контрол върху черноморския регион и Кавказ, а заедно с това е поредна сцена на непреодолимия антагонизъм между арменци и турци, датиращ от турския погром над арменците в началото на XX в.

В тази война Турция е последователен поддръжник на Азербайджан и противник на арменците. Първото международно признаване на небалтийска съветска република е признаването на Азербайджан от Турция. По време на целия конфликт Турция осигурява финансова и материална подкрепа на Азербайджан и обучава азербайджански войници. С разрастването на насилието през 1991–1992 г. и след нахлуването на арменците на азербайджанска територия общественото мнение в Турция поставя под постоянен натиск правителството да окаже подкрепа на етническите и религиозните родственици. Същевременно правителството се опасява, че този конфликт ще постави в центъра на вниманието вододела между мюсюлманство и християнство, ще предизвика масирана западна помощ за Армения и ще даде повод за враждебни настроения у натовските съюзници. Така Турция се оказва подложена на класическия кръстосан натиск, който обикновено търпи вторичният участник във война по линията на разлома. Турското правителство обаче решава, че е в негов интерес да подкрепи Азербайджан и да се противопостави на Армения. „Не е възможно да се въздържаш, когато избиват твои родственици“, заявява един турски политик, а друг добавя:

„Ние сме подложени на натиск. Нашите вестници са изпълнени със снимки на жестокости и зверства… Може би трябва да покажем на Армения, че в този регион всеки трябва да се съобразява с турската сила.“ Съгласявайки се с тoвa, президентът Тургут Йозал изтъква, че Турция „трябва да посплаши арменците“. Турция, заедно с Иран, предупреди apменците, че няма да допусне никаква промяна на границите. Йозал блокира хранителните и другите припаси, които стигат до Армения през Турция, в резултат от което населението на Армения се оказа пред прага на истински глад през зимата на 1992–1993 г. Същевременно в резултат от всичко това маршал Евгений Шапошников предупреди, че „ако друга страна [т. е. Турция] се намеси“ във войната, „ще бъдем изправени на ръба на Трета световна война“. Година по-късно Йозал бе все още войнствено настроен. „Какво могат да направят арменците — заявява той с насмешка, — ако някой вземе да стреля… Да навлязат в Турция?“ Тогава Турция ще cи „покаже зъбите“ 428.