Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Третата антимюсюлманска война на Русия — с чеченците в Северен Кавказ — имаше своя пролог в сраженията между съседните православни осетинци и мюсюлманите ингуши през 1992–1993 г. Заедно с чеченците и с други мюсюлмански народи по време на Втората световна война ингушите са депортирани в Средна Азия. Осетинците остават и присвояват имотите на ингушите. През 1956–1957 г. на депортираните народи им е разрешено да се върнат, с което започват и споровете за собственост върху имотите и за контрола над територията. През ноември 1992 г. ингушите предприемат атаки, за да си възвърнат Пригородненския регион, предоставен от съветското правителство на осетинците. Русия отвръща с масирана военна интервенция в подкрепа на православните осетинци. Както казва един външен наблюдател, „през ноември 1992 г. селата на ингушите в Осетия бяха обградени и обстрелвани от руски танкове. Оцелелите след бомбардировката бяха избивани или вземани в плен. Клането беше извършено от части на осетинския ОМОН, но под-сигурявани от руски войски, изпратени за «запазване на мира» в региона“ 422. Трудно е да се повярва, пише списание „Иконъмист“, „че за по-малко от седмица могат да бъдат извършени такива разрушения“. Това беше първата операция за етническо прочистване в рамките на Руската федерация. След това Русия използва този конфликт, за да стресне чеченските съюзници на ингушите, което на свой ред „доведе до незабавната мобилизация на Чечня и на (предимно мюсюлманската) Конфедерация на народите от Кавказ (КНК). КНК заплаши, че ще изпрати 500 000 доброволци срещу руските войски в случай, че те не се оттеглят от територията на Чечня. След първоначалното напрежение Москва се отдръпна, за да се избегне ескалацията на конфликта между Северна Осетия и ингушите в пределите на целия регион.“ 423

Много по-интензивно и широкообхватно огнище на конфликт пламна през декември 1994 г., когато Русия предприе мащабна военна атака срещу Чечня. Лидерите на двете православни републики, Грузия и Армения, подкрепиха действията на Русия, докато президентът на Украйна прояви „дипломатическа умереност, призовавайки просто за мирно уреждане на кризата“. Действията на Русия получиха одобрението на православното северноосетинско правителство и на 55–60% от жителите на Северна Осетия. 424За разлика от тях мюсюлманите в Руската федерация и извън нея в огромното си мнозинство заеха страната на чеченците. Ислямският интернационал незабавно изпрати бойци от Азербайджан, Афганистан, Пакистан, Судан и от други страни. Мюсюлманските държави подкрепиха чеченската кауза, а Турция и Иран оказаха материална помощ, давайки по този начин на Русия нови мотиви да се опита да спечели благоразположението на Иран. Установи се постоянен приток на оръжие за чеченците от Азербайджан, което накара Русия да затвори границите си с тази страна, като с това прекрати и доставките на лекарства и на други доставки за Чечня. 425

Мюсюлманите в Руската федерация застанаха без колебание зад чеченците. Макар призивите за мюсюлманска свещена война на цял Кавказ срещу Русия да не доведоха до желания от ислямистите резултат, лидерите на шестте републики по поречието на Волга и Урал призоваха Русия да прекрати военните си действия, а представители на мюсюлманските кавказки републики апелираха за гражданско неподчинение срещу руското управление. Президентът на Чувашката република изтегли чувашките военни от служба, насочена срещу техните братя мюсюлмани. „Най-големите протести срещу войната“ се разразиха в съседните на Чечня републики Ингушетия и Дагестан. Ингушите нападаха руските войски по пътя им към Чечня, което принуди руския министър на отбраната да декларира, че правителството на Ингушетия „всъщност води война срещу Русия“. В Дагестан също имаше нападения над руски войски. Руснаците отвърнаха на това, като бомбардираха села в Ингушетия и Дагестан. 426Из-равняването със земята на село Первомайское от руснаците след чеченски терористичен акт в град Кизляр през януари 1996 г. още повече засили враждебните настроения срещу руснаците в Дагестан.

Чеченската диаспора, до голяма степен породена от руската агресия срещу кавказките планински народи през XIX в., също подкрепи каузата на Чечня. Диаспората осигури средства за набиране на доброволци и закупуване на оръжие за чеченските войски. Тя е особено многочислена в Йордания и в Турция, което принуди Йордания да заеме твърда позиция срещу Русия и укрепи готовността на Турция да подкрепя чеченците. През януари 1996 г., когато войната отекна и в Турция, общественото мнение в тази страна подкрепи завземането на ферибота с руски заложници от членове на диаспората.