Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Във войната между индуистките тамилски бунтовници и будисткото синхалско правителство в Шри Ланка индийското правителство отначало оказа значителна подкрепа на бунтовниците, осигурявайки военното им обучение в южната част на Индия и предоставяйки им оръжия и пари. През 1987 г., когато правителството на Шри Ланка бе на път да разгроми тамилските тигри, общественото мнение в Индия се надигна срещу този „геноцид“, а индийското правителство достави по въздуха храна на тамилите, давайки всъщност „сигнал на президента Джаявардене, че Индия е решена да предотврати смазването на тигрите със сила“ 419. След това правителствата на Индия и Шри Ланка постигнаха съгласие Шри Ланка да предостави значителна автономия на районите, населени с тамили, а бунтовниците да предадат оръжията си на индийската армия. Индия разположи 50-хилядна войска на острова, за да осигури спазването на споразумението, но тигрите отказаха да предадат оръжията си и индийските военни части скоро се оказаха въвлечени във война с партизанските сили, които те дотогава бяха подкрепяли. Изтеглянето на индийските военни сили започна през 1988 г. През 1991 г. министър-председателят на Индия Раджив Ганди бе убит — според индийската страна от поддръжник на тамилските тигри, — а отношението на правителството на Индия към бунтовниците започна да става все по-враждебно. Въпреки това правителството не можеше да се противопостави на съчувствието и поддръжката за бунтовниците от страна на 50-милионното тлмилско население на Южна Индия. Съобразявайки се с тази нагласа, тамилското правителство на Наду, като пренебрегна правителството в Делхи, разреши на тамилските тигри да действат в страната, позволи им „почти свободен достъп“ до простиращата се на 500 мили брегова зона и им разреши да изпращат на бунтовниците в Шри Ланка припаси и оръжия през тесния пролив Палк. 420

Като се започне от 1979 г., първо Съветският съюз, а послe Русия се ангажира с три големи войни по линията на разлома с мюсюлманските си съседи на юг: Афганистанската война от 1979–1989 г., последвалата война в Таджикистан от 1992 г. и войната в.Чечня през 1994 г. След разпадането на Съветския съюз на власт в Таджикистан дойде комунистическо правителство. През пролетта на 1992 г. срещу това правителство се изправи опозиция, съставена от съпернически регионални и етнически групи, включващи и секуларисти и ислямисти. Тази опозиция, подкрепена с оръжия от Афганистан, прогони проруското правителство от столицата Душанбе през септември 1992 г. Правителствата на Русия и на Узбекистан реагираха енергично, предупреждавайки за разпространението на ислямския фундаментализъм. Руската 201-ва моторизирана дивизия, останала в Таджикистан, осигури оръжие за проправителствените сили, а Русия изпрати допълнителни войски да охраняват границата с Афганистан. През ноември 1992 г. Русия, Узбекистан, Казахстан и Киргизстан се споразумяха да се извърши узбекско-руска военна интервенция под претекст да се запази мира, а всъщност търсейки намеса във войната. Благодарение на тази подкрепа, както и с помощта на руското оръжие и пари, силите на бившето правителство успяха да си върнат Душанбе и да уста-новят контрол над по-голямата част от страната. Последва процес на етническо прочистване, а бежанците и военните части на опозицията са оттеглиха в Афганистан.

Мюсюлманските държави от Близкия изток се противопоставиха на руската военна интервенция. Иран, Пакистан и Афганистан оказаха подкрепа на все по-ислямизиращата се опозиция с пари, оръжия и военна подготовка. Според различни сведения през 1993 г. хиляди бойци преминават военно обучение при афганските муджахидини, а през пролетта на 1993 г. таджикските бунтовници предприеха няколко атаки през афганистанската граница, избивайки множество руски граничари. Русия отговори чрез разполагане на повече войски в Таджикистан, чрез „масивен артилерийски преграден огън“ и с въздушни атаки срещу цели в Афганистан. Арабските държави обаче осигуриха на бунтовниците средства за закупуването на противосамолетни ракети „Стингър“. Към 1995 г. Русия бе разположила в Таджикистан около 25-хилядна войска и даваше повече от половината средства за поддръжката на правителството. Бунтовниците, от друга страна, разчитаха на активната подкрепа на Афганистан и на други мюсюлмански държави. Както посочва Барнет Рубин, неуспехът на международните институции или на Запада да окажат сериозна подкрепа на Таджикистан или на Афганистан ги постави в състояние на пълна зависимост от Русия, докато двете мюсюлмански държави станаха зависими от своите мюсюлмански сродници. „Всеки афгански командир, който днес се надява на чуждестранна помощ, трябва или да се съобразява с желанията на арабските и на пакистанските благодетели, които желаят джихадът да се разпространи в Средна Азия, или да се включи в търговията с наркотици.“ 421