Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Първо, съществува съгласие по въпроса, че ислямът поначало е войнствена религия и прославя воинските добродетели. Ислямът се заражда сред „воюващи бедуински но-мадски племена“ и това „заченато в насилие съществуване е заложено в основите на исляма. Мохамед е запомнен като непоколебим боец и умел военачалник“ 396. (Никой не би казал това за Христос или за Буда.) Известно е, че ислямската доктрина призовава към война срещу неверниците, но когато първоначалната експанзия затихва, мюсюлманските групи, в противоречие с доктрината, започват да се сражават помежду си.

Съотношението между „фитна“, или вътрешни конфликти, и „джихад“ се променя драстично в полза на първите. Коранът и другите свещени книги на мюсюлманската вяра съдържат само няколко забрани за насилие, а понятието ненасилие изобщо не съществува в мюсюлманската доктрина и практика.

Второ, още от възникването си на арабския полуостров ислямът, разпростирайки се в Северна Африка, в по-голямата част от Близкия изток, а по-късно и в Средна Азия, на субконтинента и на Балканите, поставя мюсюлманите в пряк контакт с много различни народи, покорени и обърнати в ислямска вяра, а наследството от този процес все още е налице.

В началото на османското завладяване на Балканите населяващите градовете южни славяни често приемат ислямска вяра, докато селското население не прави това, откъдето идва и разликата между мюсюлманите босненци и православните сърби. Обратно на това експанзията на Руската империя до Черно море, Кавказ и Средна Азия въвлича в продължение на няколко века Русия в постоянен конфликт с различни мюсюлмански народи. Сътрудничеството на Запада, в зенита на неговата мощ в сравнение с исляма, за създаване на еврейска държава в Близкия изток, полага основата на несекващ арабско-израелски антагонизъм. Така мюсюлманската и немюсюлманската експанзия по суша има като резултат факта, че мюсюлмани и немюсюлмани живеят в тясна физическа близост на територията на цяла Евразия. За разлика от тази ситуация експанзията на Запада по море обикновено не води до близко териториално съжителство на западни и незападни народи — последните или са подчинени на европейско владичество, или (с изключение на Южна Африка) са били почти напълно унищожени от западните заселници. Трети възможен източник за конфликта между мюсюлмани и немюсюлмани е това, което един държавник, говорейки за своята собствена страна, определя като „несмилаемостта“ на мюсюлманите. Несмилаемостта обаче е двупосочна:

мюсюлманските държави имат проблеми с немюсюлманските малцинства, сравними с проблемите на немюсюлманските държави с мюсюлманските малцинства. Дори в по-голяма степен от християнството ислямът е абсолютистка вяра. Той смесва религия и политика и прокарва рязка разграничителна линия между тези от Дар ал-ислям и онези от Дар ал-xapб. В резултат от това конфуцианци, будисти, индуси, запади християни и православни християни срещат по-малко проблеми в адаптирането си едни към други и в съвместното си съществуване, отколкото всяка от тези групи при адаптирането си към мюсюлманите и в съжителството си с тях. Така например етническите китайци са доминиращо малцинство в повечето държави от Югоизточна Азия. Те успешно са се вписали в обществата на будистки Тайланд и на католическите Филипини; не съществуват почти никакви случаи на антикитайско насилие от страна на мнозинствата в тези страни. В контраст с всичко това изблици на антикитайско насилие избухват в мюсюлманска Индонезия и в мюсюлманска Малайзия, а ролята на китайците в тези общества си остава чувст-вителен и потенциално експлозивен проблем, което не може да се каже за Тайланд и Филипините.

Милитаризмът, несмилаемостта и близостта с немюсюлмански групи са постоянни характеристики на исляма и при случай биха могли да обяснят мюсюлманската склонност към конфликт в исторически план. Три други ограничени във времето фактора могат да подсилят тази склонност в края на XX в. Едно от обясненията, поддържани от мюсюлманите, е, че западният империализъм и потискането на мюсюлманските общества през XIX и XX в. формират представата за военната и икономическата слабост на мюсюлманите, която подтиква неислямските групи да гледат на мюсюлманите като на удобна мишена. Според тази аргументация мюсюлманите са жертва на широко разпространен антимюсюлмански предразсъдък, съпоставим с антисемитизма, който пронизва исторически западните общества. Мюсюлмански групи като палестинци, босненци, кашмирци и чеченци, твърди Акбар Ахмед, са, подобно на „индианците, угнетени групи, с потиснато достойнство, заточени в обърнати на резервати земи на техните предци“ 397. Тезата за мюсюлманите като жертва обаче не обяснява конфликтите между мюсюлманските мнозинства и немюсюлманските малцинства в държави като Судан, Египет, Иран и Индонезия.