Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Не трябва да се смята, че победата на екстремистите е по необходимост перманентна. Екстремисткото насилие не разполага с по-големи възможности, отколкото политиката на умерения компромис да сложи край на една война по линия-га на разлома. С ескалирането на човешките жертви и на разрушенията, без срещу това да стои значителен успех, става възможно и двете страни отново да попаднат под влиянието на умерените, изтъкващи „безсмислието“ на всичко, което става, и настояващи за ново усилие да се приключи конфликта чрез преговори.

В хода на войната многопосочните идентичности избледняват и на преден план излиза идентичността, която е най-значимо свързана с конфликта. Тази идентичност почти винаги се определя от религията. В психологическо отношение религията предлага най-категоричното и убедително основание за борба срещу разглежданите като заплаха „безбожни“ сили. На практика религиозната или цивилизационната общност е най-широката общност, към която може да се обърне зa подкрепа въвлечената в конфликта местна група. Ако в една локална война между две африкански племена едното племе се определи като мюсюлманско, а другото като християнско, първото може да се надява, че ще бъде подпомогнато от саудитски пари, от афгански муджахидини и от ирански оръжия и военни съветници, докато християнското племе може да разчита на Запада за икономическа и хуманитарна помощ и на западните правителства за политическа и дипломатическа подкрепа. Ако дадена група не съумее да направи това, което направиха босненските мюсюлмани, и не се представи убедително за жертва на геноцид, за да събуди съчувствието на Запада, тя може да се надява на значителна подкрепа само от своите сродници по цивилизация. Ако изключим случая с Босна, това е и най-разпространеният вариант. Войните по линията на разлома са по дефиниция локални войни между локални групи, всяка от които има по-широки връзки и чрез това стимулира цивилизационната идентичност на участниците в конфликта.

Укрепване на цивилизационната идентичност се наблюдава при участниците във войни по линията на разлома и от други цивилизации, но най-често това става при мюсюлманите. Една такава война може да има своите корени в семейни, кланови или племенни конфликти, но доколкото идентичностите в мюсюлманския свят имат предимно U-образна форма, с развитието на конфликта мюсюлманските участници се стремят да разширят бързо своята идентичност и апелират към целия ислямски свят, какъвто беше случаят дори и с антифундаменталисткия светски лидер като Саддам Хюсеин.

Както посочва един западен наблюдател, правителството на Азербайджан по същия начин разиграва „ислямската карта“. В Таджикистан, при ситуацията на една война, започнала като вътрешнотаджикски регионален конфликт, размирниците все повече и повече определят каузата си като кауза на исляма. По време на войните между севернокавказките народи и Русия от XIX в., мюсюлманският лидер Шамил се назовава ислямист и обединява множество етнически и лингвистични групи „на базата на исляма и на съпротивата срещу руското нашествие“. През 90-те години Дудаев се възползва от възраждането на исляма в Кавказ през 80-те години и възприе подобна стратегия. Той бе подкрепен от мюсюлманското духовенство и от ислямистките партии, положи клетва над Корана при заемането на президентския пост (междувременно Елцин получи благословията на православен патриарх) и през 1994 г. предложи Чечня да стане ислямска държава, подвластна на шериата. Чеченските войници „носеха зелени кърпи върху които бе извезана думата «Гавазат» — свещена война на чеченски език“, а при влизане в бой надаваха викове „Алаху Акбар!“ 402По подобен начин самоопределението на кашмирските мюсюлмани се измести от регионална идентичност, включваща мюсюлмани, индуси и будисти, или идентификация с индийската светска ориентация към трета идентификация, „намерила израз в надигането на мюсюлманския национализъм в Кашмир и в разпространението на транснационални ислямски фундаменталистки ценности, което кара кашмирските мюсюлмани да се чувстват както част от ислямски Пакистан, така и от ислямския свят“. Бунтът срещу Индия от 1989 г. първоначално се ръководи от „относително светска“ организация, поддържана от пакистанското правителство. След това подкрепата на Пакистан се прехвърля към получилите надмощие ислямски фундаменталистки групи. Тези групи включват „твърди поборници“, които изглеждат „решени да водят своя джихад сам по себе си, независимо от това какви са изгледите за успех“. Друг наблюдател отбелязва: „Националистическите чувства се разпалват още повече от религиозните различия; вълната от ислямска войнственост в световен мащаб окуражава кашмирските бунтовници и подкопава кашмирската традиция за толерантност между индуси и мюсюлмани.“ 403