Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Източник: James L. Payne, Why Nations Arm (Oxford: Basil Blackwell, 1989), pp. 125, 138–139. Мюсюлмански и християнски държави са такива страни, в които повече от 80% от населението изповядва съответната религия.

Наред с това мюсюлманските държави имат голяма склонност да прибягват до насилие в случаи на международна криза и са упражнили насилие в 76 такива кризи от всичко 142, в които са участвали за периода 1928–1979 г. В 25 случая насилието е било основно средство за разрешаване на кризата; в 51 случая мюсюлманските държави са използвали насилието като средство, допълващо други мерки. Когато прилагат насилие, мюсюлманските държави прибягват към изключително висока степен на насилие, стигайки до истинска война в 41% от случаите и встъпвайки в мащабни конфликти в 38% от тях. Докато мюсюлманските държави прибягват до насилие в 53,5% от кризисните ситуации, Великобритания е упражнила насилие само в 11,5% от случаите; Съединените щати — в 17,9%; а Съветският съюз — в 28,5%. Измежду великите сили само Китай превъзхожда мюсюлманските държави по склонността си да използва насилие; той го прилага в 76,9% от кризисните ситуации с негово участие. 387Мюсюлманската войнственост и склонност към насилие са факти от края на XX в., които нито мюсюлманите, нито немюсюлманите могат да отрекат.

Кои са причините за разрастване на войните по линията на разлома в края на XX в. и за централната роля на мюсюлманите в подобни конфликти? Първо, корените на тези войни са в историята. В миналото периодично е имало изблици на насилие по линията на разлома между групи от различни цивилизации и те са съхранени в сегашните спомени за миналото, което на свой ред поражда страхове и несигурност и у двете страни. Мюсюлманите и индусите на субконтинента, руснаците и кавказците в Северен Кавказ, арменците и турците в Задкавказието, арабите и евреите в Палестина, католици, мюсюлмани и православни на Балканите, руснаци и турци от Балканите до Средна Азия, синхали и тамили в Шри Ланка, араби и чернокожи в Африка: това са все отношения, които в течение на векове редуват изпълнено с недоверие съвместно съществуване и ожесточено насилие. Съществува историческо наследство на конфликта, което се използва от намиращите основания да го използват. В тези отношения историята е жива, непокътната и ужасяваща.

Историята на периодично затихване и разпалване на касапницата обаче не обяснява сама по себе си защо в края на XX в. насилието избухва с нова сила. В края на краищата, както изтъкват мнозина, сърбите, хърватите и мюсюлманите в Югославия в продължение на десетилетия са живели заедно мирно и тихо. Същото важи и за мюсюлманите и индусите в Индия. Многото етнически и религиозни групи съжителстват спокойно и в Съветския съюз с няколко значими изключения, провокирани от съветското правителство. Тами-лите и синхалите също са живели в мир на остров, описван често като тропически рай. Историята не е пречка за тези относително мирни отношения, преобладаващи през продължителни периоди; ето защо историята сама по себе си не може да обясни нарушаването на мира. През последните десетилетия на XX в. би трябвало да са влезли в действие други фактори.

Един от тях са промените в демографския баланс. Експанзията на числеността на една група поражда политически, икономически и социален натиск върху други групи и предизвиква ответна реакция. Още по-същественото е, че тя предизвиква и военен натиск върху по-малко динамичните в демографско отношение групи. Рухването в началото на 70-те на просъществувалия трийсет години конституционен ред в Ливан до голяма степен се дължи на драматичния ръст на шиитското население в сравнение с прираста на християните маронити. В Шри Ланка, както показва Гари Фулър, кулминацията в бунта на синхалите през 1970 г. и на тамилите в края на 80-те години напълно съвпада с върха от 20% в кривата на демографски ръст на кохортата от 15 до 24 годишни младежи 388, (вж. диаграма 10.1). Почти всички синхалски бунтовници, посочва един американски дипломат в Шри Ланка, са на възраст под 24 години, а, както се твърди, тамилските тигри са „уникални в смисъл, че разчитат направо на детска армия“, набирайки едва навършили 11 години „момчета и момичета“, като убитите в сраженията са „още недостигнали юношеска възраст, а само единици надхвърлят 18 години“.