Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Руските и чеченските лидери сключиха през юли 1995 г. споразумение за демилитаризация, което трябваше да сложи край на изблиците на насилие, избухнали през декември 1994 г. За известно време войната затихна, но после избухна наново, след като чеченците предприеха нападения върху руски или проруски настроени лидери, руснаците отвърнаха с репресии, чеченците нахлуха в Дагестан през януари 1996 г. а руснаците предприеха масирана офанзива в началото на същата година.

Въпреки че войните по линиите на разлома си приличат с другите общностни войни по дълготрайност, яростни изблици на насилие и идеологическа амбивалентност, те се отличават от тях по две неща. На първо място, общностните войни се водят между етнически, религиозни, расови или лингвистични групи. Тъй като обаче религията е основната определяща характеристика на всяка цивилизация, войните по линията на разлома почти винаги се водят между народи с различни религии. Някои анализатори омаловажават значението на този фактор. Те посочват например общата етническа принадлежност и общия език, мирното съвместно съществуване в миналото, както и множеството смесени бракове между сърби и мюсюлмани в Босна и пропускат религиозния фактор, позовавайки се на Фройдовия „нарцисизъм на малките различия“ 378. Тази преценка обаче се дължи на секуларно късогледство. Хилядолетията човешка история показват, че религията не е „малко различие“, а е може би най-дълбокото различие, което може да съществува между хората. Честотата, интензивността и насилственият характер на войните по линията на разлома до голяма степен се повишават от вяра в различни богове.

Второ, другите общностни войни обикновено са партику-ларистични и поради това вероятността да се разпространят и да обхванат и други участници е относително слаба. За разлика от тях войните по линиите на разлома по дефиниция се водят между групи, които са част от по-големи културни образувания. В обикновения междуобщностен конфликт група А се сражава срещу група Б, а групи В,Т и Д нямат основания да се включат, освен ако А или Б не атакуват пряко интересите на В, Г или Д. За разлика от това в една война по линията на разлома група А1 се сражава срещу група Б1, като всяка от тях ще се опитва да разшири войната и да мобили-зира подкрепата на сродните им в цивилизационно отношение групите А2, A3 и А4, съответно Б2, БЗ и Б4 — тези групи ще се идентифицират с воюващите си сродници. Разрастването на транспортната и на комуникационната мрежа в модерния свят улеснява установяването на такива връзки, а по този начин и на „интернационализирането“ на конфликтите по линията на разлома. Миграцията поражда диаспори в трети цивилизации. Благодарение на комуникациите сражаващите се страни могат по-лесно да отправят призиви за помощ, а техните сродни групи незабавно узнават какво се случва с воюващите. „Свиването на света“ дава възможност на сродните етнически групи да осигуряват морална, дипломатическа, финансова и материална подкрепа на воюващите страни и всъщност става много трудно тези групи да не реагират по съответния начин. Създават се международни мрежи за осигуряване на подкрепа, а подкрепата на свой ред поддържа виталността на участниците в конфликта и удължава самия конфликт. „Синдромът на сродната страна“, ако използваме израза на Х.Д.С. Гринуей, е основна характеристика на войните по линията на разлома в края на XX в. 379По-общо казано, дори и незначителни прояви на насилие между народи от различни цивилизации водят до ефекти и последици, каквито не се наблюдават при вътрешноцивилизационните конфликти. Когато сунитски терористи убиха осемнайсет шиитски поклонници в една джамия в Карачи през февруари 1995 г., те още повече разстроиха мира в града и създадоха проблеми на цял Пакистан. Когато точно една година по-рано израелски заселник уби двайсет и девет мюсюлмани, молещи се в Пещерата на Патриарсите в Хеброн, той разстрои мирния процес в Близкия изток и създаде проблеми на целия свят.

Общностните конфликти и войните по линията на разлома са същината на историята, а според едно изчисление по времето на Студената война са възникнали трийсет и два етнически конфликта, включващи войни по линията на разлома; между араби и израелци, индийци и пакистанци, судански мюсюлмани и християни, будисти и тамили в Шри Ланка и ливански шиити и маронити. Войните за утвърждаване на идентичността съставляват половината от всички граждански войни през 40-те и 50-те години и около три четвърти от гражданските войни през следващите десетилетия. Интензивността на етническите бунтове се утрои между началото на 50-те и края на 80-те години. Като се има предвид обаче тогавашната първостепенна роля на конфликта между свръхсилите, тези сблъсъци, с някои значими изключения, не бяха обект на особено внимание и често на тях се гледаше през призмата на Студената война. Когато тя приключи, общностните конфликти станаха по-забележими, а вероятно и по-значими в сравнение с предишния период. Всъщност като че ли се наблюдава нещо като „прилив“ на етнически конфликти. 380