Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Саддам Хюсеин подобно на други първоначални участници във война по линията на разлома отъждествява своя дотогавашен светски режим с каузата, която би имала най-голяма притегателна сила: исляма. Като се има предвид вече ана-лизпраното U-образно разпределение на идентичностите в мюсюлманския свят, Саддам няма друга реална алтернатива. Както отбелязва един египетски коментатор, изборът на исляма пред арабския национализъм или мъглявата антизападна ориентация на Третия свят „свидетелства за ценността на исляма като политическа идеология, мобилизираща подкрепа“ 366. Въпреки че Саудитска Арабия е по-стриктно ангажирана с мюсюлманските практики и институции от другите мю-сюлмански държави, с изключение вероятно на Иран и Судан, и въпреки че тя финансира ислямистки групи в целия свят, нито едно ислямистко движение от която и да е държава не подкрепи западната коалиция срещу Ирак и почти всички се противопоставиха на западната интервенция.

Пo този начин за мюсюлманите войната бързо се превърна във война между цивилизациите, в която залогът е ненакърнимостта на исляма. Ислямистки фундаменталиста групи от Египет, Сирия, Йордания, Пакистан, Малайзия, Афганистан, Судан и други страни осъдиха войната в Персийския залив като война „срещу исляма и неговата цивилизация“, водена от съюз между „кръстоносци и ционисти“ и обявиха подкрепата си за Ирак с оглед на „военната и икономическата агресия срещу неговия народ“. През есента на 1980 г. деканът на Ислямския колеж в Мека Сафар ал-Хауали заяви в магнетофонен запис, широко разпространяван в Саудитска Арабия, че това „е война на света срещу Ирак. Това е война на Запада срещу исляма“. По същия начин кралят на Йордания Хюсеин посочи, че това е „война срещу всички араби и мюсюлмани, а не само срещу Ирак“. Освен това, както отбелязва Фатима Мерниси, честото реторично обръщане към Бог на президента Буш от името на Съединените щати подсили у арабите усещането, че това е „религиозна война“, а думите на Буш намирисват на „пресметнатите користни атаки срещу исляма през VII в. и на последвалите християнски кръстоносни походи“. Аргументацията, че войната е кръстоносен поход на западната и ционистката конспирация, на свой ред оправдава и дори изисква в отговор обявяването на джихад. 367

Определянето от страна на мюсюлманите на войната като война на Запада срещу исляма допринася за намаляване или прекратяване на антагонизмите в мюсюлманския свят. Старите различия между мюсюлманите стават незначими пред лицето на първостепенното различие между исляма и Запада. В хода на войната мюсюлманските правителства и групи последователно се дистанцираха от Запада. Както в случая с предшестващата я Афганистанска война, войната в Персийския залив събра под знамената мюсюлмани, които преди това се бяха хванали гуша за гуша: светски ориентираните араби, националистите и фундаменталистите; правителството на Йордания и палестинците; Организацията за освобождение на Палестина и Хамас; Иран и Ирак; опозиционни партии и правителства. „Онези баасисти в Ирак — заявява Сафар ал-Хауали — са наши врагове за часове, докато Рим е наш враг до Деня на страшния съд.“ 368Войната стимулира и процес на помирение между Ирак и Иран. Шиитските религиозни лидери в Иран порицаха западната интервенция и призоваха за свещена война против Запада. Правителството на Иран се дистанцира от действията, насочени срещу неговия бивш враг, и след войната настъпи постепенно подобряване на отношенията между двата режима.

Външният враг отслабва и вътрешните конфликти в една страна. Твърди се например, че през 1991 г. Пакистан е „залят от антизападни полемики“, което довежда, макар и за кратко, до единство в страната. „Пакистан никога не е бил толкова единен. В южната провинция Синд, в която местни жители и индийски имигранти се избиват взаимно в продължение на пет години, сега те заедно участват в демонстрации срещу американците. В ултраконсервативните племенни области по северозападната граница дори и жените излизат на улицата, за да протестират, често на места, на които допреди са се събирали само за петъчни молитви.“ 369.

Колкото повече общественото мнение се втвърдява срещу войната, първоначално обвързалите се с коалицията правителства или се отдръпват, или се разцепват, или скалъпват неясни оправдания за действията си. Лидери като Хафез Асад, участвали с войски в коалицията, сега заявяват, че те са били необходими, за да балансират и евентуално да подменят западните войски в Саудитска Арабия, и че тези войски във всеки случай са щели да бъдат използвани единствено за отбрана на свещените места. В Турция и Пакистан висши военни публично осъдиха обвързването на своите правителства с коалицията. Правителствата на Египет и на Сирия, осигурили най-много войски срещу Ирак, осъществяваха достатъчен контрол над своите общества, за да могат да потушат и игнорират антизападния натиск. Правителствата в по-отворените мюсюлмански държави бяха принудени да се дистанцират от Запада и да заемат по-категорично антиза-падни позиции. „Експлозията от подкрепа за Ирак“ в страните на Магреба „бе една от най-големите изненади на войнатa“.