Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Войната остави след себе си една комплицирана коалиция от ислямистки организации, решени да защитават правата вяра от немюсюлманските сили. Освен това в наследство останаха опитни бойци, лагери, полигони за обучение и логис-тични съоръжения, добре разработена трансислямска мрежа от лични и организационни връзки, значително количество оръжия, включително между 300 и 500 безстопанствени ракети „Стингър“, и, най-важното, завладяващо чувство на сила и самоувереност от постигнатото и неудържимо желание да се върви към нови победи. Висш американски държавен служител заяви през 1994 г.: „Акредитивите на джихада, религиозни и политически, са несъмнени. Те победиха една от двете световни свръхсили и сега се насочват към втората.“ 360

Афганистанската война се превърна в цивилизационна, защото мюсюлманите по целия свят я приемаха за такава и се сплотиха срещу Съветския съюз. Войната в Персийския залив се превърна в цивилизационна война, защото Западът извърши военна интервенция в мюсюлмански конфликт, като западните държави в по-голямата си част подкрепиха тази интервенция, а мюсюлманите от цял свят я възприеха като война срещу себе си и се сплотиха срещу това, което от тяхна гледна точка е поредна проява на западния империализъм.

Арабските и мюсюлманските правителства бяха първоначално разделени по отношение на войната. Хюсеин наруши свещеността на границите и през август 1990 г. страните от Арабската лига гласуваха със значително мнозинство (четиринадесет гласа „за“, два „против“ и пет „въздържали се“) за осъждане на неговите действия. Египет и Сирия се съгласиха да влязат със значителни военни сили в организираната от Съединените щати антииракска коалиция, а участието на Пакистан, Мароко и Бангладеш бе по-незначително. Турция затвори преминаващия през нейната територия газопровод от Ирак до Средиземно море и предостави на коалицията военновъздушните си бази. В замяна на тези свои действия Турция изяви още по-силни претенции за членство в Европейския съюз; Пакистан и Мароко потвърдиха тясното си сътрудничество със Саудитска Арабия; външният дълг на Египет бе опростен, а Сирия получи Ливан. За разлика от тези страни правителствата на Иран, Йордания, Либия, Мавритания, Йемен, Судан и Тунис, както и организации от рода на Организацията за освобождение на Палестина, Хамас и Фронта за независимост на Палестина, независимо от финансовите помощи получавани от Саудитска Арабия, подкрепиха Ирак и осъдиха западната интервенция. Други мюсюлмански правителства като това на Индонезия заеха компромисни позиции или се опитаха да избегнат вземането на страна в конфликта.

Докато първоначално мюсюлманските правителства бяха разделени, общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят бе от самото начало категорично антизападно настроено. Един американски наблюдател съобщава след посещения в Йемен, Сирия, Египет, Йордания и Саудитска Арабия три дни след нахлуването в Кувейт: „Арабският свят… кипи от възмущение срещу Съединените щати и едва успява да прикрие ликуването си от перспективата един арабски лидер да се окаже достатъчно смел, опълчвайки се срещу най-голямата сила в света.“ 361Милиони мюсюлмани от Мароко до Китай застанаха зад Саддам Хюсеин и го обявиха за „мюсюлмански герой“ 362. Парадоксът на демокрацията бе „най-големият парадокс в този конфликт“: подкрепата за Саддам Хюсеин бе изключително „пламенна и повсеместна“ в тези арабски страни, в които политиката е по-отворена и свободата на словото е по-малко ограничена. 363В Мароко, Пакистан, Йордания, Индонезия и други страни многочислени демонстрации осъждаха Запада и политически лидери като крал Хасан, Беназир Бхуто и Сухарто, които бяха обявени за лакей на Запада. Опозиция срещу коалицията бе демонстрирана дори в Сирия, където „граждани от всички слоеве на населението се противопоставиха срещу присъствието на чужди сили в Персийския залив“. 75% от 100-милионното мюсюлманско население на Индия обвиниха Съединените щати за войната, а 171 милиона мюсюлмани в Индонезия бяха „почти единодушно“ против военните действия на САЩ в Персийския залив. Арабските интелектуалци се присъединиха към общото настроение и потърсиха изтънчени основания да пренебрегнат зверствата на Саддам и да осъдят западната интервенция. 364

Арабите и другите мюсюлмани като цяло бяха съгласни, че Саддам Хюсеин сигурно е кървав тиранин, но поддържаха: „Той си е наш кървав тиранин.“ Според тях военната агресия в Кувейт е семеен проблем, който трябва да се уреди по домашному, а тези, които се намесват в името на някаква абстрактна теория за международна справедливост, правят това, за да защитават собствените си егоистични интереси и да държат арабите в подчинение. Арабските интелектуалци, твърди едно изследване, „презират иракския режим и се възмущават от неговата жестокост и авторитарност, но го разглеждат като център на съпротивата срещу големия враг на арабския свят — Запада.“ Те „определят арабския свят в противоположност на Запада“. „Това, което върши Саддам, е осъдително — заявява един палестински професор, — но ние не можем да виним Ирак, че се противопоставя на западната военна интервенция.“ Мюсюлманите на Запад и навсякъде по света осъдиха присъствието на немюсюлмански войски в Саудитска Арабия и това, че те „оскверняват“ светите мюсюлмански места. 365Преобладаващото отношение, накратко казано, може да бъде изразено по следния начин: Саддам нямаше право да нахлува в Кувейт, но Западът допусна още по-голямата грешка да се намеси, поради което Саддам има право да се сражава със Запада, а ние имаме право да го поддържаме.