Вследствие на тази представа за световния ред китайската склонност към прикачване във вътрешната политика се проявява и в международните отношения. Степента, до която тя формира външната политика на отделните държави, обикновено зависи от това доколко конфуцианската култура е застъпена в тях, както и от техните исторически отношения с Китай. В културно отношение Корея има много общо с Китай, а в исторически план винаги е гравитирала към него. За Сингапур комунистически Китай беше враг по време на Студената война. През 80-те години обаче Сингапур започва да променя позициите си и неговите лидери активно пледират, че Съединените щати и останалите държави следва да се съобразяват с реалностите на китайската мощ. Малайзия, с голямата численост на китайското си население и антизападната нагласа на лидерите си, също силно гравитира към Китай. Тайланд запазва независимостта си през XIX и през XX в., приспособявайки се към европейския и към японския империализъм, а сега не крие намерението си да се приспособи към Китай, като това намерение се подсилва още повече от потенциалната заплаха, която представлява Виетнам за сигурността на страната.
Индонезия и Виетнам са двете държави от Югоизточна Азия, които са най-склонни да действат балансиращо срещу Китай и да го ограничават. Индонезия е предимно мюсюлманска и отдалечена от Китай страна, но без чужда помощ не би могла да предотврати установяването на контрол над Южнокитайско море от Китай. През есента на 1995 г. Индонезия и Австралия сключиха споразумение за сигурност, с което се ангажират да се консултират помежду си в случай на „враждебни предизвикателства“ срещу тяхната сигурност. Въпреки че и двете страни отричат тази спогодба да е насочена срещу Китай, те смятат Китай за най-вероятен източник на враждебни предизвикателства. 344Виетнам има предимно конфуцианска култура, но исторически винаги е в силно ан-тагонистични отношения с Китай, а през 1979 г. води кратка война с него. И Виетнам, и Китай претендират за господство над островите Спратли, а техните флоти влизат в сблъсък по този повод през 70-те и 80-те години. В началото на 90-те години военният потенциал на Виетнам са понижи в сравнение с този на Китай. Поради това Виетнам много повече от всяка друга източноазиатска държава има мотиви да търси партньори за балансиране срещу Китай. С приемането на Виетнам в АСЕАН и нормализирането на отношенията му със САЩ през 1995 г. бяха направени две стъпки в тази посока. Разделенията вътре в АСЕАН, както и нежеланието на орга-низацията да предизвиква Китай обаче до голяма степен из-ключват възможността АСЕАН да се превърне в антикитайски съюз или тази организация да окаже значителна подкрепа на Виетнам в случай на сблъсък с Китай. Съединените щати с по-голяма охота биха приели ролята на страна, която ограничава Китай, но към средата на 90-те години не е ясно колко далеч ще стигнат те в оспорването на китайските стремежи за контрол върху Южнокитайско море. В крайна сметка „най-малко лошата алтернатива“ за Виетнам би била да се адаптира към Китай и да възприеме финландизацията, която, въпреки че ще „нарани националната гордост на виетнамците… би могла да гарантира оцеляването им“ 345.
През 90-те години почти всички източноазиатски държави, с изключение на Китай и Северна Корея, изразиха съгласието си за продължаване на американското военно присъствие в региона. На практика обаче всички, с изключение на Виетнам, са склонни да се съобразяват с Китай. Филипините ликвидираха големите американски военновъздушни и военноморски бази на територията си, в Окинава нараства съпротивата срещу значителното американско присъствие на острова.
През 1994 г. Тайланд, Малайзия и Индонезия отхвърлиха искането на САЩ да остави на котва шест кораба с боеприпаси в техни води като плаваща база, улесняваща военната интервенция на САЩ в Югоизточна или Югозападна Азия. Като пореден израз на респект към Китай на първото съвещание на регионалния форум на АСЕАН бе удовлетворено искането на тази страна проблемите около островите Спратли да не влязат в дневния ред, а окупирането на Мисчийф в близост до Филипините през 1995 г. не предизвика никакви протести на страните-членки на АСЕАН. През 1995–1996 г., когато Китай на думи, а и с военна сила заплаши Тайван, правителствата на азиатските страни отново реагираха с гробно мълчание. Майкъл Оксънбърг много точно резюмира тяхната склонност към прикачване: „Азиатските лидери се безпокоят, че балансът на силите може да се измести в полза на Китай, но в тревожно очакване на бъдещето те днес не желаят да се конфронтират с Пекин“ и „не биха се присъединили към САЩ в кръстоносен поход срещу Китай“ 346.
Читать дальше