Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Китай е на път да се превърне в доминираща сила в Източна Азия. Икономическото развитие на Източна Азия се ориентира все повече към Китай, стимулирано от бързия икономически растеж на континентален Китай и на останалите три китайски държави, както и от централната роля, която играят китайците в развиващите се икономики на Тайланд, Малайзия, Индонезия и Филипините. Китай става все по-настъпателен в претенциите си за Южнокитайско море. Това се изразява в изграждането на китайска военна база на Параселските острови, в битката с Виетнам за няколко ост-рова през 1988 г., в установяването на военно присъствие в Мисчийф край Филипините и в предявяването на претенции за газовите находища в близост до индонезийския остров Натуна. Освен това Китай преустанови своята негласна подкрепа на продължителното американско присъствие в Из-точна Азия и започна активно да му се противопоставя. По сходен начин, макар по време на Студената война Китай тихичко да съветва Япония да засилва военната си мощ, в годините след приключването на Студената война той изразява все по-голямата си тревога от укрепването на военната мощ на Япония. Действайки по класическия модел на регионален хегемон, Китай се опитва да сведе до минимум препятствията по пътя на утвърждаване на регионалното си военно превъзходство.

С редки изключения, какъвто може да се окаже случаят с Южнокитайско море, китайската хегемония в Източна Азия едва ли ще се изрази в разширяване на териториалния контрол чрез непосредствено използване на военна сила. Това обаче вероятно ще означава, че Китай очаква от другите източноазиатски държави в различна степен да сторят следното:

• да подкрепят териториалната цялост на Китай, китайския контрол върху Тибет и Синдзян и присъединяването на Хонконг и Тайван към Китай;

• да се примирят с китайското господство над Южнокитайско море, а вероятно и над Монголия;

• най-общо да поддържат Китай в конфликтите със Запада по въпроси на икономиката, правата на човека, разпространението на въоръженията и др.;

• да приемат китайското военно превъзходство в региона и да се въздържат от придобиването на ядрени оръжия или на конвенционални сили, които биха могли да оспорват това превъзходство;

• да поддържат търговски и инвестиционни мерки, съвместими с китайските интереси и благоприятни за китайското икономическо развитие;

• да се съобразяват с лидерството на Китай при разрешаване на регионални проблеми;

• да бъдат отворени за китайски емигранти;

• да забраняват или потискат в страните си движения, насочени против Китай или китайците;

• да зачитат правата на китайците в своите общества, включително и правото им да поддържат тесни връзки с родственици и с китайските провинции, от които произхождат;

• да се въздържат от военни съюзи и насочени срещу Kитай коалиции с други сили;

• да въведат използването на мандаринския китайски като език, допълващ или евентуално изместващ английския в качеството му на „език за най-широко общуване“ в Източна Азия.

Анализаторите сравняват възхода на Китай с възхода на Вилхелмианска Германия като доминираща сила в Европа в края на XIX в. Появата на нови велики сили винаги е в голяма степен дестабилизираща, а ако Китай се реализира като такава сила, това ще превиши значително всички дестабили-зиращи явления от втората половина на второто хилядолетие. Както отбелязва през 1994 г. Ли Куан Ю, „мащабите на изместване, което Китай ще причини в света, са такива, че светът ще трябва да търси нов баланс през следващите трийсет или четирийсет години. Не е възможно да си мислим, че това е просто поредният голям играч. Той е най-големият играч в историята на човечеството“ 339. Ако китайското икономическо развитие продължи със същите темпове още едно десетилетие, което е твърде вероятно, и ако Китай запази единството си през периода на борба около политическото наследство, което е твърде вероятно, то тогава източноази-атските страни и светът ще бъдат изправени пред необходимостта да реагират на нарастващо агресивната роля на най-големия играч в историята на човечеството.

Общо взето, държавите могат да реагират на възхода на тази нова велика сила по два възможни начина или чрез комбинация от двата начина. Сами или в коалиция с други държави те могат да се опитат да гарантират собствената си сигурност, като противостоят чрез балансиращи действия срещу нововъзникващата сила за нейното ограничаване и, ако се наложи, да поведат война, за да я разгромят. Алтернативният вариант е държавите да се опитат да се прикачат към възходящата велика сила, приспособявайки се към нея и заемайки вторична или подчинена роля в отношението си към нея с надеждата, че техните най-важни интереси ще бъдат защитени. Или пък държавите могат да се опитат да приложат някаква комбинация от балансиращи действия и прикачване, въпреки че това крие риска от противопоставяне на възходящата сила без никаква закрила срещу нея. Според западната теория на международните отношения балансирането обикновено е пожелателният вариант и всъщност по-често използваният, отколкото прикачването. Както казва Стивън Уолт: „Общо взето, оценката на намеренията би трябвало да подтиква държавите към балансиращи действия. Прикачваното е рисковано, тъй като то изисква доверие; оказва се съ-действие на съответната доминираща сила с надеждата, че тя ще продължи да бъде добронамерена. По-сигурно е да се предприемат балансиращи действия в случай, че доминиращата сила се окаже агресивна. Освен това съюзяването с по-слабата държава увеличава влиянието на силния играч във възникващата коалиция, тъй като по-слабата страна има по-голяма нужда от подкрепа.“ 340