Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

В тази обстановка конфуцианско-ислямската връзка ще продължи да съществува и вероятно ще се разшири и задълбочи. От централно значение за тази връзка е сътрудничеството между мюсюлманските и синоистките общества в противопоставянето им срещу Запада по въпросите на разпространението на въоръженията, правата на човека и др. В центъра на споменатата връзка са тесните отношения между Пакистан, Иран и Китай, кристализирали в началото на 90-те години с посещенията на президента на Китай Ян Шанкун в Иран и Пакистан и на президента на Иран Рафсанджани — в Пакистан и в Китай. Тези политически фигури „обърнаха внимание на оформящия се, макар и все още пребиваващ в ембрионално състояние съюз между Пакистан, Иран и Китай“. По пътя си към Китай президентът Рафсанджани декларира в Исламабад, че съществува „стратегически съюз“ между Иран и Пакистан и че едно нападение срещу Иран ще се разглежда като нападение срещу Пакистан. Придавайки още по-голямо значение на този съюз, Беназир Бхуто посети Иран и Китай непосредствено след като стана министър-председател през октомври 1993 г. Сътрудничеството между трите държави се изразява в редовна размяна на посещения на политически, военни и административни официални лица и в съвместни инициативи в различни граждански и военни сфери, включително в производството на отбранителни оръжия като допълнение към трансфера на оръжие от Китай и от други държави. Развитието на тези отношения в Пакистан в значителна степен се подкрепя от политици, принадлежащи към школата на „независимостта“ и към „мюсюлманската“ школа в областта на външната политика, които ратуват за създаването на ос „Техеран-Исламабад-Пекин“, докато в Иран широка популярност се придава на тезата, че „характерът на съвременния свят“ налага „тясно и постоянно сътрудничество“ между Иран, Китай, Пакистан и Казахстан. Към средата на 90-те години между трите държави се формира нещо като de facto съюз, коренящ се в желанието за противопоставяне на Запада, в загриженост за националната сигурност пред лицето на Индия и в стремежа да се контрира тур-ското и руското влияние в Централна Азия. 350

Дали тези три държави ще се превърнат в ядро на по-широка групировка, включваща други мюсюлмански и азиатски държави? Неформален „конфуцианско-ислямски съюз“, твърди Греъм Фулър, „би могъл да се осъществи не защото Мохамед и Конфуций са антизападно настроени, а защото тези култури предлагат средството за изразяване на несправедливостите, за които вината до голяма степен се хвърля върху Запада“. Неговото политическо, военно, икономическо и културно господство все повече и повече намалява в един свят, в който държавите съзнават, „че вече не бива да търпят това“. Най-страстният призив за такова сътрудничество дойде от Муамар ал-Кадафи, който през март 1994 г. декларира: „Новият световен ред означава евреи и християни да контролират мюсюлманите и ако те успеят да го постигнат, след това ще поставят под контрол конфуцианството и другите религии в Индия, Китай и Япония. Това, което заявяват християните и евреите сега, е: ние бяхме решени да унищожим комунизма, сега Западът трябва да смаже исляма и конфуцианството. Сега се надяваме на сблъсък между Китай, който оглавява конфуцианския лагер, и Америка, която предвожда християнския кръстоносен поход. Ние не можем да не бъдем предубедени срещу кръстоносците. Ние заставаме в редовете на конфуцианството и съюзявайки се с него, рамо до рамо в единен международен фронт, ще унищожим нашия общ противник. Така че ние като мюсюлмани ще подкрепяме Китай в неговата борба срещу нашия общ враг… Пожелаваме победа на Китай…“ 351

Китай обаче не проявява кой знае какъв ентусиазъм за изграждане на тесен антизападен съюз между конфуциански и ислямски държави, като президентът Цзян Цзъмин декларира през 1995 г., че Китай няма нужда да сключва съюз с която и да било друга държава. Тази позиция всъщност изразява класическия китайски възглед, че в качеството си на Средно царство, на централна сила Китай не се нуждае от формални съюзи и че другите държави ще разберат, че е в техен интерес да си сътрудничат с Китай. От друга страна, конфликтните отношения на Китай със Запада означават, че той би оценил партньорството с други антизападни държави, а преобладаващата и най-влиятелна част от тях са ислямски. Oсвен това нарастващата нужда на Китай от петрол вероятно ще го принуди да разшири връзките си с Иран, Ирак и Cayдитска Арабия, както и с Казахстан и Азербайджан. Подобна ос на принципа „оръжия срещу петрол“, както отбеляза енергиен експерт през 1994 г., „вече няма да очаква заповеди от Лондон, Париж или Вашингтон“ 352.