Франк Хърбърт - Домът на Ордена

— Да заложиш себе си като примамка, така ли?

— Старша майко, ами ако все пак съумеем да ги прилъжем за преговори?

— С нас? Каква смайваща идея!

— Знам, че в тяхната история не се споменава често за разумни преговори, но все пак…

— Гениално! Нека обаче го направим още по-примамливо. Да речем, че съм твърдо убедена в необходимостта да отида при тях с предложение за отстъпление и покорство от страна на „Бин Джезърит“.

— Старша майко!

— Нямам никакво намерение да се предаваме. Но каква по-убедителна причина, която може да ги накара да разговарят с нас?

— Бузел не е подходящо място за такава среща. Всичко там е много бедно.

— Във Възела гъмжи от почитаеми мами. Ако те предложат станцията за място на срещата, би ли се оставила да те убедят?

— Трябва много внимателно да се подготви и планира всичко, старша майко.

— О, много внимателно. — Пръстите на Одрейди заиграха по командното табло. — Да, довечера — отговори тя на появил се въпрос, след което отново се обърна към Дортужла през огромния безпорядък на работната си маса: — Искам да се срещнеш с моя Съвет, както и с някои други хора. Ще ти дадем необходимите данни и указания и още сега лично те уверявам, че ще бъдеш натоварена с операцията. Важното е да ги накараме да приемат Възела за място на срещата… Вярвам, че разбираш колко малко ми се нрави да бъдеш използвана като примамка?

Дълбоко замислената Дортужла дори не понечи да отговори и Одрейди, след като почака още миг, каза:

— Възможно е и да не обърнат никакво внимание на встъпителните ни ходове и да те очистят. Каквото и да се случи, нямаме по-добра примамка от теб.

А изгнаницата показа, че още не е загубила чувството си за хумор:

— Старша майко, не ми харесва много идеята сама да се окача и да се люшкам на куката. Затова дръж здраво конеца. — Тя се изправи и хвърли неспокоен поглед към купчината работа за Одрейди на масата:

— Толкова много неща имаш да вършиш, а се боя, че те задържах дълго след времето за обед.

— Ще се храним тук заедно, сестро. Засега ти си по-важна от всичко останало.

Лусила предупреди себе си да не изпада в настроение на въображаема близост към яркозелената стая и посещаващата я от време на време височайша почитаема мама. Това бе Възелът — укрепената бърлога на онези, които искаха пълното унищожение на „Бин Джезърит“. Тук бе врагът. Денят бе седемнайсети.

Безпогрешният мисловен часовник в нея, заложен да отброява времето при Агонията с подправката, й подсказа, че вече се е настроила към ритъма на планетата. Будна в зори. Никой не й съобщава времето за храна. Почитаемата мама бе й определила по едно хранене на ден.

И футарът — винаги в клетката си. За да й напомнят: и двамата сте в клетки. Така се отнасяме към опасните животни. Понякога може и да ги пуснем за малко, за да разтворят краката си и да ни доставят удоволствие, но после ги връщаме обратно.

Възможно най-минималното количество мелиндж в храната. Не поради скъперничество. Нито пък заради намаляване на богатството им. А просто напомняне: „Ето какво ще получиш, стига да си разумна.“

Кога ще дойде днес?

Височайшата почитаема мама не пристигаше по график. Внезапни появявания за допълнително объркване на пленницата? Навярно. Явно я очакваха по-важни дела. А редовен график за опасния любимец ще бъде изготвен, когато има време!

Може и да съм опасна, лейди, но не съм любимата ти животинка!

Лусила чувстваше присъствието и на сканиращи приспособления — нещица, предназначени не само да бъдат в помощ на очите. Те надничаха в плътта , оглеждайки за скрити оръжия и за функционирането на вътрешностите. Дали в нея има някакви чудати имплантанти? Ами ако в тялото й се намират и допълнителни органи, внедрени по хирургичен път?

Нито едното, нито другото, Мадам Паяк. Разчитаме на неща, които придобиваме още с раждането.

Знаеше коя бе най-голямата непосредствена опасност — ще се почувства в неподходящо за обстановката състояние. Вражеските ловци я бяха поставили в страшно неизгодно положение, но не бяха извадили от строя нито една от бин-джезъритските й способности. Можеше да умре по своя воля преди съдържанието на шери в тялото и да е паднало под количеството, позволяващо неволно предателство. Все още разумът й служеше, както и цялата тълпа от Лампадас…

Една стена на клетката на футара се спусна и създанието се измъкна. Аха, Кралицата-паяк бе тръгнала насам. И по обичайния ред пускаше заплахата пред себе си. Днес рано. По-рано от всеки друг път.