Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Разбра, че копнееше за сагра — специалната стаичка, в която да разголи душата си.

Ягхистп го няма! Аз ли съм последен Машейх?

Почувства истинска празнота в гърдите си. Всяко вдишване бе усилие. Може би ще е по-добре, ако разговаря малко по-откровено с женорята на Шейтана.

Не! Самият Шейтан ме изкушава!

Влезе със смирен дух в обиталището си. И все пак…

Трябва да ги накарам да платят. Да ги накарам да платят скъпо. Скъпо, скъпо, скъпо.

Всяко скъпо бе придружено с крачка към стола. Когато седна, дясната му ръка автоматично се пресегна за ’писка. Скоро долови как мозъкът заработва по-бързо, а мислите дефилираха като на великолепен парад.

Просто не знаят колко добре познавам иксианския не-кораб. Той е тук — в главата ми.

Прекара следващия час, обмисляйки как да запише преживяното, за да може да разкаже на приятелите си какъв е бил триумфът му над пауиндите. С Божията помощ!

Думите ще трябва буквално да искрят, пълни с драматичната атмосфера и напрегнатите моменти на преживяното изпитание. Така или иначе, историята винаги се пише от победителите.

Нещо от онова, което Одрейди назоваваше „моето си аз като слуга“, крачеше редом с нея, докато обикаляше в днешното утро помещенията на Централата, вместо да отнема част от времето си на площадката в залата за упражнения. Видяното не й хареса. Недоволстващ слуга!

Прекалено сме се вдълбали в трудностите си, почти неспособни сме вече да отсеем дребните от сериозните проблеми.

Какво се бе случило със съвестта им?

Макар че някои го отричаха, Одрейди знаеше достатъчно за наличието на бин-джезъритска съвест. Тук, в Ордена, бяха поизопачили и променили формата й, така че да не се разпознава лесно.

Нямаше желание да ровичка темата. Решенията, вземани в името на оцеляването, както и Мисионария Протектива (с техните неизчерпаеми йезуитски аргументи), без никакво съмнение се отклоняваха от онова, за което човешката преценка бе много по-нужна. Очевидно Тиранът добре го е знаел!

Да си човешки мислещо същество, това бе въпросът. Но преди да можеш да бъдеш човек, трябва да го почувстваш със сърцето си.

Няма нужда от отговори с клинична обосновка! Всичко се свеждаше до измамлива простота, чиято действителна природа се проявява едва след като си послужиш с нея.

Като мен.

Отправяш навътре погледа си и разбираш за кого и за какво се приемаш. Нищо друго не върши работа.

И така, каква съм? Кой задава въпроса? — с пронизваща настойчивост се включиха Другите Памети.

Одрейди се разсмя на глас и минаващата наблизо проктор на име Праска я загледа учудено. Старшата майка помаха с ръка към нея, преди да каже:

— Хубаво е да си жив. Запомни го.

Праска леко се усмихна, сетне продължи по делата си.

Е, кой пита: каква съм аз?

Опасен въпрос. Самото му задаване те отпраща във вселена, където нищо не е съвсем човешко. Не отговаряше на неопределеното, което тя търсеше. Всичко около нея — клоуни, диви животни и кукли на конци — реагираха на подръпването на скритите нишки. Старшата майка също чувстваше нишките, които я привеждаха в движение.

Продължи по коридора към тръбопровода, който щеше да я отведе до жилището й.

Движещи нишки . Какво стана с яйцето? Разказваме надълго и нашироко за „разума в зараждането му“. Но какво съм била преди да ме оформи последвалият натиск?

Не бе достатъчно да се търси нещо „естествено“. Не и някой „благороден дивак“. В живота си бе виждала мнозина от тях. Една бин-джезъритка съзираше достатъчно ясно конците, които ги движеха.

Одрейди усещаше действието на разпределителя на задачите в себе си. Бе в много добра форма днес. Понякога избягваше или не се съобразяваше с неговата сила. И надзираващият нареждаше:

„Стегни се! Не се оставяй на течението! Плувай! Или прави нещо, или се отказвай!“

Дишайки тежко, с усещането за приближаваща опасност от паника, тя осъзнаваше, че с мъка е опазила хуманната си същност.