Франк Хърбърт - Домът на Ордена

— Сцитал приема спомените от времената на Муад’Диб — каза Одрейди. — Някой ден можеш да сравниш своите бележки с направените от него.

— Този вид безсмъртие е разменна монета за пазарлъци — предупреди я той. — Може ли да го продаде на почитаемите мами?

— Би могъл. Хайде. Да се връщаме в твоята къща.

Когато влязоха в работната му стая, тя посочи с жест стола до командното табло, а той се запита дали старшата майка продължава да преследва тайните му. Одрейди се наведе над него и натисна някакви бутони на клавиатурата. От прожектора над главите им се появи сцена на пустинята с хоризонт от хълмисти дюни.

— Домът на Ордена — заговори тя. — Широката ивица по дължината на нашия екватор.

Заля го възбуда и той попита:

— Пясъчни твари, казваш. А има ли нови червеи?

— Шийена ги очаква скоро.

— Трябва им огромна маса подправка като катализатор.

— Там наистина жертвахме голямо количество мелиндж. Нали Лито ти е говорил за катализатора. Какво още си спомняш за него?

— Убивал ме е толкова пъти, че ме боли, когато си помисля.

На Дюн тя бе разполагала със записите от Дар-ес-Балат.

— Знам, че собственоръчно те е убивал. Изхвърлял те е след пълното ти изчерпване, така ли да разбирам?

— Понякога оправдавах надеждите му и ми бе позволявана естествена смърт.

— Златната Пътека… Струваше ли си тя всичко това?

Не можем да стигнем нито до смисъла на Златната Пътека, нито до вълненията и кипежа, предизвикани от нея. Каза го.

— Интересен избор на дума. Един ментат мисли за вечността на Тирана като за предизвикан кипеж.

— Разпръскването изригна благодарение на него.

— Предизвикано също и от Времената на глада.

— Мислиш ли, че той не е очаквал гладуванията? Одрейди не отговори, принудена да замълчи от ментатската му проява.

Златната Пътека: човешкият род „изригва“ във вселената. И никога вече не бива ограничаван само на една-единствена планета, нито пък е подвластен на една-единствена съдба. Нашите яйца вече не остават в един полог.

— Лито мислеше за човешкия род като за цялостен организъм — каза той.

— Но ни включи в списъка на своя блян против волята ни.

— Вие, атреидите, винаги постъпвате по този начин. Вие, атреидите!

— А може би сте ни изплатили онова, което ни дължите?

— Не съм го казал.

— Ментат, даваш ли си сметка за сегашната ми дилема?

— Откога пясъчните твари започнаха да действат?

— Повече от осем стандартни години.

— С каква бързина се разраства нашата пустиня?

Нашата пустиня!

Тя посочи към прожектираното изображение:

— Сега е над три пъти по-голяма, отколкото беше преди появата им.

— Толкова бързо!

— Всеки ден Шийена се надява да види малки червеи.

— Те не излизат на повърхността, преди да достигнат около два метра дължина.

— Шийена казва същото.

Айдахо произнесе със замислен тон:

— И всеки от тях с перличка от съзнанието на Лито за неговия „безкраен сън“.

— Думите са негови. А той никога не е лъгал за неща от подобен род.

— Лъжите му са много по-изкусни. Като на света майка.

— Обвиняваш ни, че лъжем, тъй ли?

— Защо иска да ме види Шийена?

— Ех, ментати! Мислите, че въпросите ви са отговори — Одрейди тръсна глава с подигравателна тревога. — Тя трябва да научи колкото може повече за Тирана в качеството му на обект на религиозно обожание.

— Мътните го взели! Защо?

— Култът към Шийена доби масови измерения. Разпространен е из цялата стара Империя и дори отвъд нея, проповядван чрез оцелели жреци на Ракис.

— От Дюн — поправи я той. — Не мисли за планетата, като за Аракис или Ракис. Обърква ума ти.

Одрейди прие забележката. Явно Айдахо бе вече ментат в пълната си сила. Зачака търпеливо.

— Шийена говореше на пясъчните червеи от Дюн — каза той. — И те й отговориха. — Пресрещна въпросителния й поглед. — Имаш ли да кажеш нещо за старите ви трикове с Мисионария Протектива, а?

— Тиранът е познат в Разпръскването като Дур или Гулдур — вметна тя, давайки храна на ментатското му простосърдечие.

— Подготвили сте й опасна задача. Знае ли?

— Да, знае, а ти можеш да я направиш по-малко опасна.

— Тогава открийте ми информационните си системи.

— Без никакви ограничения ли? — постара се да вложи в думите си увереността в реакцията на Бел.

Той кимна утвърдително, не смеейки да се надява, че старшата ще приеме.

Подозира ли колко отчаяно го искам?

Болезнено бе познанието му за начина, по който би могъл да избяга.