Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Е, тук можеше да си позволи откровеност. Твърдяха го прогнозните статистики. Все в някоя от разпръснатите общности на светите майки те трябваше да имат успех! — Колкото до резервоарите — рече той, — имам странни съновидения…

Почти бе готов да каже „размисли“.

— Така и трябва да бъде — Одрейди накратко го осведоми за количествата въведена женска плът.

— И за получаването на подправка, тъй ли? — Допускаме го със сигурност.

— Отвратително!

— Типично за младостта — укори го тя.

В подобни моменти я мразеше с пълна сила. Веднъж се бе отзовал ядно за начина, по който светите майки се отдръпват от „общия поток на човешките емоции“, а тя реагира със същите думи. Типично за младостта.

— За което няма лекарство, по всяка вероятност — язвително каза той. — Неприятен дефект на личността ми.

— Да не би да си помислил, че ще обсъждаме въпроси от етично естество?

Стори му се, че долови същата ядна нотка в гласа й, но додаде:

— Дори не от етично. Движим се по различни правила.

— Правилата често са извинение за пълно омаловажаване на страданието.

— Нима долавям слабо ехо на съвест у една света майка?

— Колко жалко! Сестрите ми ще ме изпратят на заточение, ако помислят, че зачитам законите на съвестта.

— Можеш да бъдеш подтиквана, но не и принуждавана да спазваш правила.

— Много добре, Дънкан! Наистина те харесвам повече, когато демонстрираш открито, че си ментат.

— Нямам вяра на твоето харесване.

Тя се изсмя високо:

— Ой, как ми напомняш за Бел!

Айдахо я изгледа слисано, насочен от смеха й към внезапно просветление в пътя, по който да избяга от вардияните си, да се измъкне от неспирните бин-джезъритски номера и да живее живота си така, както сам го разбира. Спасението се намираше не във внимателното организиране на бягството, а в недостатъците на самото Сестринство. Абсолютните построения, измислени и издигнати от тях около него, за да го спрат — именно те бяха пътят на спасението!

И Шийена го знае! Ето я примамката, размахвана под носа ми.

Понеже Айдахо не заговори, Одрейди предложи:

— Разкажи ми нещо за онези други животи.

— Грешка. Мисля за тях като за непрекъснат низ.

— А за смъртта на всеки един?

Не отговори веднага, търсейки подходяща за случая форма. Серия от памети, в която поредната смърт казва не по-малко от съхранения живот. Той самият е бивал убиван толкова пъти от Лито!

— Смъртите не прекъсват моите памети.

— Странен вид безсмъртие — каза тя. — Нали знаеш, че тлейлаксианските Майстори се пресътворяват сами? Какво ли обаче са искали да постигнат с теб, смесвайки различни голи в едно и също тяло?

— Попитай Сцитал.

— Бел е сигурна, че си ментат. Ако е вярно, ще бъде дълбоко щастлива.

— Не мисля.

— Но аз ще се погрижа да бъде и очарована. Боже мой! Въпросите ми са толкова много, че не зная откъде да започна. — Тя го заоглежда внимателно, хванала брадичката си с лявата ръка.

Въпроси ли?

Изискванията на ментата потекоха в руслото си, прекосяващо мозъка на Айдахо. Остави въпросите, които сам бе задавал многократно на себе си, да се движат сами, оформяйки собствени матрици.

Какво са искали да постигнат с мен тлейлаксианците?

За настоящото прераждане не биха могли да включат клетки от всички негови бития като гола. А той имаше в себе си всички памети… Коя космическа връзка се бе погрижила да струпа в сегашното му изпълнение онези животи — до един? Дали това бе нишката към миражите, които виждаше в Големия трюм? Внезапно в съзнанието му се появиха полупамети — тяло в топъл флуид, хранено с помощта на тръбопроводи, масажирано от машини, сондирано и разпитвано от тлейлаксианските наблюдатели. Долавяше мърморене от полуспящи себеподобия. Думите нямаха никакъв смисъл. Помисли си, че чува чужд език, произнасян от собствените му уста, макар и да разпознаваше ординерния галахски говор.

Обхватът на доловеното в действията на тлейлаксианците го изпълни с ужас. Те обследваха цял космос, до който единствено „Бин Джезърит“ се бе осмелил да се докосне. Фактът, че в „Бин Тлейлакс“# го бяха направили по егоистични подбуди, не намаляваше с нищо значимостта му. Безкрайните прераждания на тлейлаксианските Майстори се бяха оказали възнаграждение, заслужаващо риска.

Слугите-лицетанцьори копираха всеки живот и който и да е разум. Величината на тлейлаксианския сбъднат сън внушаваше същото страхопочитание, което предизвикваха достиженията на „Бин Джезърит“.