Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Ребека помисли колко странно е умението му да остави у събеседника си впечатление, че въпросните събития са скорошни и сам той ги е видял. Никога прошка, никога забрава. Лидице бе вчера. Колко незаличим спомен бе това за Скрития Израел. Погром! С приемствеността си носеше почти същата сила, която имаше присъствието на „Бин Джезърит“ в нейното съзнание. Почти. Даде си сметка, че точно на това се противопоставяше равинът.

— Страхувам се, че вече не си с нас — каза той. — Какво ти сторих? Какво? Правя всичко само в името на честта.

Мъжът погледна към приборите на стената, които отчитаха количеството на енергията, събрана през нощта от вятърните мелници с вертикални оси, разположени около и по всички постройки във фермата. Приборите показваха, че машините отпяват във високото, трупайки енергия за утрешния ден. Бяха подарък от „Бин Джезърит“ — късче свобода от Икс. Независимост. Ама че странна дума.

Без да погледне към Ребека, той рече:

— За мен цялата история с Другите Памети е много трудна за възприемане. Винаги е било така. Паметта би трябвало да носи мъдрост, но в случая е друго. Всичко се свежда до начина, по който се обръщаме към нея, както и за какво и къде си служим с придобитото познание.

Равинът се обърна, все още с лице в сянката:

— Какво казва гласът в теб? Гласът на онази, за която ти мислиш като за Лусила?

Ребека не пропусна да отбележи, че му е приятно да произнася това име. Щом Лусила може да говори чрез дъщеря на Скрития Израел, значи още е жива и не е била предадена.

Докато отвръщаше, жената сведе погледа си:

— Казва, че разполагаме с онези вътрешни изображения, звуци и усещания, които идват след повикване или влизат без покана, когато е нужно.

— О да, при потребност! А какво е тя, ако не сетивни сведения от плътта, която може да е била там, където ти не бива да ходиш… и да вършиш осъдителни неща?

Други тела, други спомени — помисли Ребека. След като го бе опознала от опит, разбираше, че никога няма да го напусне доброволно. — Може би наистина съм станала бин-джезъритка. Ето от какво се бои той.

— Ще ти кажа нещо — рече равинът. — „Критичното пресичане на живо съзнание“ не представлява нищо повече от онова, което, осъзнаваш като собствени решения, поели от самата теб сякаш нишки към живота на другите.

— Да видим собствените си действия като реакцията на другите — точно така го приемат сестрите.

— Това е мъдрост. Към какво се стремят те според уважаемата госпожа вътре в теб?

— Влияние върху съзряването на човешкия род.

— Хм. И вярва, че събитията не са отвъд нейното влияние, а просто са недостижими за сетивата й. Да, почти умно. Но зрялост… Ех, Ребека, не се ли намесваме в план от по-висш порядък? Имат ли право човеците да поставят граници на сътвореното от Йехова? Мисля, че Лито II го е разбрал, А уважаемата дама в теб го отрича.

— За него казва, че е Отвратителен тиранин.

— Наистина е бил, но и преди Лито е имало мъдри тирани, а без съмнение ще има и други след нас.

— Наричат го Шейтан.

— Да, притежавал e собствена сатанинска сила. Споделям техните страхове. Но мисля, че по-скоро е имал способността да споява като цимент, отколкото да вижда в бъдното. Така че просто е придал форма на онова, което е зърнал.

— Същото казва и дамата. И още: съхранил е техния граал.

— Да, те отново са на границата на мъдростта.

Дълбока въздишка разтърси равина и той пак се загледа в приборите на стената. Енергията за утрешния ден.

После върна вниманието си към Ребека. В нея бе настъпила промяна. Не можеше да не го забележи. Твърде много бе заприличала на онези в „Бин Джезърит“. Напълно разбираемо впрочем. Всички ония хора от Лампадас бяха окупирали мислите й. Но те не бяха като свинете в Гадара 4 4 Един от десетте главни укрепени града в древна Палестина. Там Иисус Христос подсторва зли бесове, приели образ на свине, да се издавят в Галилейското море. — Б. пр. , подкарани към морето заедно с бесовете в тях. А аз не съм Иисус .

— Как гледаш на разказаното от тях за старшата майка Одрейди, която често пращала по дяволите собствените си архивисти заедно с цялата им служба? Ама че работа! Не са ли архивите като книги, в които запазваме събраната своя мъдрост?

— Равин, да гледам ли на себе си като на архивист?

Въпросът и го пообърка, но същевременно хвърли светлина върху проблема. Той се поусмихна и рече:

— Ще споделя нещо с теб, дъще. Донякъде съм съгласен с въпросната Одрейди. Архиварите винаги мрънкат за щяло и нещяло.