Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Умни са, наистина са умни в „Бин Тлейлакс“. Много повече, отколкото предполагахме. Лепнаха ни петно с аксолотловите си резервоари. Самата дума „резервоар“ е поредната тяхна измама. Представяхме си контейнери с топъл амнионен флуид, като във всеки от тях е събрана сложна машинария, копираща (по фин, дискретен и подлежащ на регулиране начин) функцията на утробата. Резервоарът е налице, добре! Но вижте какво е съдържанието му.

Решението на тлейлаксианците удряше право в целта: ползвай оригинала! Природата го е създавала цяла вечност. Единственото, останало за „Бин Тлейлакс“, бе да добавят собствена регулираща система, свой начин за точно копиране на съдържащата се в клетките информация.

„Езикът на Бога“ — както казваше Сцитал.

На Шейтана бе по-подходящо.

Обратна връзка. Клетката направлява дейността на своята утроба. Впрочем — почти същото, което прави оплодената яйцеклетка. Тлейлаксианците просто бяха усъвършенствали процеса.

Одрейди въздъхна и за миг събра погледите на съдружничките си:

Нима старшата света майка има нови безпокойства?

Откровенията на Сцитал ме тревожат. Каква бе ползата ни от тях. О, колко ни отврати „подправянето“. После се пристъпи към усъвършенствания и рационализации. Те наистина бяха рационално обяснение на нерационални подбуди! Ами ако няма друг начин. Ако точно по този път стигнем до голите, които толкова ни трябват. Може би ще се намерят доброволци. Бяха намерени! Доброволци, и то какви!

— Витаеш в облаците! — измърмори Тамалани, а после погледна към Белонда, решила да каже нещо, но в следващия миг предпочела да не го прави.

Лицето на светата майка Белонда стана меко и ласкаво — чест спътник на мрачните й чувства. Тя изрече малко по-силно от гърлен шепот:

— Твърдо настоявам да елиминираме Айдахо. Колкото до тлейлаксианското чудовище…

— Защо правиш предложение с евфемизъм? — попита Тамалани.

— Да го убием тогава! А тлейлаксианецът да стане обект на всякакъв вид убеждения, които можем…

— Млъкнете и двете! — разпореди се Одрейди.

Тя притисна за малко длани към челото си и се вгледа в еркерния прозорец, зад който се лееше леден дъжд. Службата за метеорологичен контрол продължаваше да трупа нови и нови грешки. Обвиненията към нея бяха излишни, макар хората да не мразят нищо повече от непредсказуемото изкуствено:

„Искаме го, както е в природата!“ Каквото и да е то.

Когато я връхлитаха подобни мисли, Одрейди копнееше за съществуване, граничещо с реда, който тя винаги бе харесвала. Периодични разходки в овощните градини. Обичаше да го прави във всяко годишно време. Спокойна вечер с приятели и размяна на мисли в разговор с онези, към които чувства топлота. Привързаност ли? Да. Старшата майка си позволяваше още повече — обич на съмишленици. Както и хубава храна и напитки, подбрани за подобряване на настроението. Наистина го искаше. Колко добре е, когато всичко е вкусно. А по-късно… Да, по-късно — отоплено легло с мил спътник, чувствителен към нуждите ти така, както и ти към неговите.

Разбира се, повечето от тези неща просто нямаше как да се случат. Отговорности! Каква огромна с изискванията си дума. Как тежи и изгаря.

— Огладнявам — каза Одрейди. — Да поръчам ли да сервират тук обяда?

Белонда и Тамалани я загледаха.

— Едва единайсет и половина е — смутолеви Тамалани.

— Да или не? — настоя Одрейди.

Двете свети майки се спогледаха.

— Както искаш — заяви Белонда.

В „Бин Джезърит“ имаше поговорка (естествено Одрейди я знаеше), че в Сестринството нещата вървят по-гладко, когато стомахът на старшата света майка е доволен. Точно това реши въпроса.

Тя набра по интеркома личната си кухня:

— Дуана, обед за трима. Нещо специално. По твой избор. Когато обедът пристигна, оказа се едно особено предпочитано ястие на Одрейди — телешко месо в огнеупорен съд. Дуана бе показала очевидното си майсторство с подправките, с мъничкото розмарин в телешкото и с непреварения зарзават. Превъзходно. Наслаждаваше се на всяка хапка. Другите две жени работиха упорито през цялото време на храненето: лъжица — уста, лъжица — уста.

Дали пък тук не се намира част от обяснението защо аз съм старша майка, а не те?

Когато извиканата прислужница очисти останките от обеда, Одрейди се върна към един от любимите си въпроси:

— Какво се приказва в учителските стаи и между послушниците?

Не бе забравила своите собствени послушнически дни, когато беше се вслушвала в приказките на всяка възрастна жена в очакване на важни истини, но в повечето случаи научаваше само за незначителни случки със сестра еди коя си или за последните проблеми на проктора хикс. Понякога обаче бариерите падаха и я заливаше поток от важни сведения.