Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Повечето от присъстващите бяха насочили вниманието си към издигнатия подиум и страничната врата, през която трябваше да влезе старшата света майка. Дори когато разговаряха помежду си или се разхождаха насам-натам, те почти не отместваха поглед от това място, защото разбираха, че скоро оттам ще се появи някой и той ще внесе дълбоки промени в живота им. Всъщност старшата майка не ги бе събрала в огромната Обща зала с обещание за кой знае колко важни съобщения, а просто с признанието, че предстои нещо, което ще разтърси самите основи на „Бин Джезърит#“.

Белонда влезе пред Одрейди в залата и се изкачи на подиума с войнствената си патешка походка, по която лесно биваше разпознавана дори от голямо разстояние. Старшата майка я следваше на пет крачки. После идваха съветници и сътрудници, сред които бе също облечената в черна роба Мурбела (изглеждаща все още замаяна от преживяната само преди две седмици Агония). Дортужла накуцваше наблизо след Мурбела между Там и Шийена от двете й страни. Процесията завършваше Стреги, понесла Тег на раменете си. При неговото появяване се чу възбудено шушукане. Мъже рядко биваха допускани на събиранията в Дома на Ордена, но всички знаеха, че това е голата на техния башар-ментат, обитаващ понастоящем централната база с всичко, което бе останало от военната мощ на „Бин Джезърит“.

Когато видя очакващите я плътни редици на Сестринството, Одрейди изпита странно чувство на безсмислие. Сети се, че някой от древните го бе концентрирал в следната фраза: „И последният глупак знае, че един кон може да бяга по-бързо от друг.“ По време на предишни и по-малобройни събирания в тукашното своеобразно копие на спортен стадион тя неведнъж се чувстваше изкушавана да цитира тази мъдрост, ала все пак знаеше, че ритуалът има и някои преимущества. Всеки дошъл можеше да бъде видян от всички, които бяха призовани.

Тук сме заедно. Нашето семейство.

Старшата света майка и придружителите й се придвижваха като странен енергиен възел през тълпата към подиума — отличима позиция на мястото на действие с формата на арена.

Одрейди никога не бе изпитвала принудителното стълпяване, което съпътстваше всички събирания. Никога не бе чувствала притиснати в ребрата й чужди лакти или чувала шума от провлачващ се крак на своя съсед по място. Както и никога не се бе оставяла да бъде водена от другите в глистоподобен поток, съставен от тела, притиснати в плътна и очевидно не особено желана близост.

Тъй е пристигал Цезар. Надолу палците за цялата противна история!

— Да започва — обърна се тя към Белонда.

Знаеше, че по-късно ще се пита защо не е натоварила друг да води ритуалното появяване и да изрече церемониалните слова. Бел не можеше да не желае тази, както и другата най-важна за всички роля, поради което не биваше в никакъв случай да й я поверяват. Може би имаше някоя сестра от по-долния ешелон, която ще е малко притеснена от ненужното възвеличаване, но ще изпълни казаното единствено заради чувството си за лоялност и потребността да се подчини на нареденото от старшата света майка.

О, богове! Ако сега някой от вас се навърта насам, защо ни позволявате да бъдем подобни овце?

Ей ги там, а Белонда вече ги подготвя за нея. Батальоните на „Бин Джезърит“ . Е, не бяха истински батальони, разбира се, но Одрейди често си представяше сестрите с определени звания, подредени като в каталог в зависимост от поверената им дейност. Онази е взводен командир. А онази там е главнокомандващ. Тази пък е младши сержант, а ето я и свръзката.

Сестрите със сигурност щяха да се възмутят, ако знаеха за нейната приумица. Ето защо тя я държеше добре прикрита зад „обичайното назначение на даден пост“. Можеш да определиш мнозина като лейтенанти 26 26 На английски званието „лейтенант“ се отнася и за „помощник“. — Б. пр. , без да ги наричаш така. Тараза бе постъпвала по същия начин.

Сега Бел се залови да им обяснява, че Сестринството навярно ще трябва да постигне ново съгласие с пленения тлейлаксианец. Бе принудена да изрече горчиви за нея слова:

— Както Тлейлакс, така и „Бин Джезърит“ преминаха през топилната пота, от която излязохме променени. В известен смисъл ние взаимно се променихме един друг…

Да, като два камъка сме, които се трият от толкова отдавна, че всеки от нас е възприел част от формата, дето се очаква да има другата страна. Но в своята сърцевина камъните все пак запазват същността си!