Франк Хърбърт - Домът на Ордена

„Вземи участие — каза водещата я. — Видя как са се постарали нашите предшественици. Те са унижение и за най-ядната клетва, която можеш да се сетиш. Не търси извинения, че времената са били такива! Просто не забравяй: няма нито един невинен!“

Отвратително! Отвратително!

Вече не можеше да издържа. Всичко около нея се превърна в отражения и разкъсваща се мъгла. Някъде много напред имаше сияние, но тя разбираше, че не може да стигне до него.

Няма я Агонията.

Точно така. Колко възхитително може да бъде това!

Къде е прекрасното състояние?

Устни докоснаха челото, а после и нейните. Дънкан! Тя се пресегна нагоре. Ръцете ми са свободни . Пръстите й се плъзнаха в позната коса. Истина е!

Агонията отстъпи. Едва сега Мурбела можа да осъзнае, че бе преминала през болка, за чиято страшна сила нямаше думи. Агония! Тя раздираше душата и я премоделираше. Влизаш една личност, а излизаш друга.

Дънкан! Отвори очи; точно над нея бе лицето му. Още ли го обичам? Той е тук. Той е котва, към която се притискам в най-страшните моменти. Но обичам ли го?

Нямаше отговор.

Одрейди се Обади отнякъде, без тя да я вижда:

— Свалете дрехите й. Дайте кърпи. Прогизнала е. И донесете полагаемата й се дреха.

Дочуха се бързи стъпки и суетня, след което старшата майка се обади отново:

— Мурбела, радвам се да ти кажа, че премина, и то по трудния път.

Колко възторжен бе гласът й. Защо ли се радва? Къде е чувството за отговорност? Къде е граалът, дето би следвало да усещам в главата си? Някой да ми отговори!

Но жената при командното табло на совалката я нямаше.

Само аз останах. И си спомням за жестокости, които могат да извикат тръпка дори у една почитаема мама.

Точно тогава зърна граала. Той не бе нещо_, _а въпрос. Как да изравня блюдата на везната?

Айдахо вече мислеше за уменията си на ментат като за подслон и убежище. Мурбела оставаше с него само когато задълженията им го позволяваха — той бе зает с разработването на оръжия, а тя с възстановяването на силите си, привиквайки постепенно към своя нов статут.

Не си позволи да го лъже. Дори не направи опит да твърди пред него, че няма разлика между тях. Самият Дънкан чувстваше обтягането — ластикът бе опънат до краен предел.

— Сестрите ми са били приучвани да не разкриват сърдечните си тайни. Там е опасността, която те съзират в любовните чувства. Опасни интимни обвързвания. Притъпяване на сетивата до краен предел. Не давай никому пръчка, с която да може да те бие.

Мурбела смяташе, че думите й са възстановили усещането му за сигурност, докато той бе разпознал същността, скрита в тях: Бъди свободен! Счупи приковаващите окови!

Напоследък често я наблюдаваше обзета от пристъпи, в които я хвърляха Другите Памети. Откъслечни слова се редуваха през нощта, докато спеше:

„Зависимости… колективна душа… пресечна линия на осъзнаването… Говорещите с риби…“

Тя не се поколеба дори миг дали да разтълкува някои от тях:

— Местата на пресичане ли? Всеки може да почувства свързващите точки и линии при естествените прекъсвания на нещата от живота. Смърти, отклонения, инцидентни паузи посред грандиозни събития, раждания…

— Нима и раждането е прекъсване?

Бяха в неговото легло, дори хронометричното устройство бе притъмняло; разбира се, те не можеха да останат скрити за видеоочите… Други видове енергия подхранваха любопитството на Сестринството.

— Никога ли не си помислял за раждането като за прекъсване. Забавно е за една света майка.

Забавно! Обтягане… обтягане…

За „Бин Джезърит“ Говорещите с риби станаха откритие, посрещнато с акламации. Бяха го подозирали, но Мурбела го потвърди. Демокрацията на Говорещите бе превърната в автокрация на почитаемите мами. Без никакви съмнения.

— Тиранията на малцинството, надянала маската на мнозинство — както казваше Одрейди със силно вълнение в гласа си. — Сриване на демокрацията. Детронирана от собствените си ексцесии или изядена от бюрокрацията.

На Айдахо не бе трудно да чуе Тирана в нейната преценка. Докато историята все пак се колебаеше дали да възприеме модела на повторяемостта, налице бе поне едно потвърждение. Шумно защищавана кауза. На първо място — Законът за държавната служба, замаскиран с лъжата, че той е единственият път за коригиране на ексцесиите на демагози и системите на привилегии. След него идваше струпването на власт по места, недосегаеми за гласоподавателите. И накрая — аристокрацията.