Франк Хърбърт - Бариерата Сантарога

Аз също можех да дойда.

Джени се усмихна широко.

— Защо се усмихваш? — попита я той. — Освен това не ми обясни тази работа с пощата и…

— Усмихвам се, защото съм страшно щастлива — рече тя. — Усмихвам се, защото виждам какво ти се върти в главата. Защо нито един от нас не е дошъл да види другия по-рано? Е добре, ти си тук и аз знаех, че това ще стане. Просто знаех , че ще дойдеш. — Джени го прегърна поривисто и каза: — За пощата…

— Струва ми се, че закуската на Джилбърт изстива — рече Пиаже. — Нали нямаш нищо против да те наричам Джилбърт?

— Нищо против няма — каза Джени. Гласът й беше шеговит, но изведнъж тялото й се скова. Тя се отдръпна от Дасен.

Пиаже вдигна похлупака на една от чиниите в количката и обяви:

— Омлет „Джаспърс“. Истински Джаспърс.

Джени заговори, сякаш се оправдаваше, а жизнерадостното й настроение по някакъв необясним начин се беше изпарило:

— Направих го сама, в кухнята на Джонсън.

— Разбирам — рече Пиаже. — Да… е, може би така е най-добре. — Той посочи чинията: — Опитай го Джилбърт.

Мисълта за храна накара стомаха на Дасен да се свие на възел. Искаше му се да седне и да изгълта омлета, но нещо го спря и той се поколеба. Не можеше да се отърве от натрапчивото усещане за опасност.

— Какъв е този Джаспърс? — попита той.

— О, това ли било — рече тя, придърпвайки количката до стола зад бюрото. — Джаспърс е всичко онова, което се прави с продукцията на кооперацията. Това е нашето специално сирене за омлет. Сядай и яж.

— Ще ти хареса — каза Пиаже. Той прекоси стаята, сложи ръка върху рамото на Дасен и го подкани да седне. — Но нека преди това те прегледам набързо. — Пиаже пощипна долната месеста част на лявото му ухо, разгледа я и после се втренчи в очите му. — Изглежда, че всичко е наред. Как е главата?

— Сега е по-добре. Но когато се събудих, беше ужасно.

— Добре… Изяж си закуската. Почини си ден-два. Ако почувстваш гадене или общи симптоми на сънливост и апатия, веднага ми се обади. Препоръчвам ти за обяд да ядеш черен дроб, а по Джени ще ти изпратя хапчета с желязо. Времето, което си останал в онази стая, не е било достатъчно дълго, че да предизвика някакви трайни увреждания.

— Като си помисля за безотговорността на този господин Джонсън, ми идва да взема един от сатърите му и да го запратя по него — рече Джени.

— Днес сме кръвожадни, нали? — каза Пиаже.

Дасен взе вилицата и опита омлета. Джени го наблюдаваше в очакване. Омлетът беше превъзходен — сочен и с лек привкус на сирене. Той преглътна и й се усмихна.

Джени отвърна на усмивката му.

— Нали разбираш — рече тя, — това е първата храна, която готвя за теб.

— Не го пришпорвай, момиче — каза Пиаже. Той я погали по главата и рече: — А сега ви оставям двамата. Защо не вземеш да доведеш младия си приятел вкъщи на обяд? Ще накарам Сара да приготви онова, от което той има нужда. — Пиаже погледна към Дасен. — Приемаш ли поканата?

Дасен преглътна още една хапка от омлета. Сиренето остави в устата му остър вкус, който му напомняше за непастьоризираната бира, сервирана му от Бурдо.

— За мен ще бъде чест, сър — каза той.

— Е, чак пък чест — рече Пиаже. — Ще те чакаме около седем. — Той погледна часовника си. — А сега е почти осем и половина, Джени. Днес не си ли на работа?

— Обадих се на Джордж и му казах, че ще закъснея.

— Той не възрази ли?

— Казах му… че ми е дошъл на гости… приятел. — Джени поруменя.

— А, така ли? Е, гледай да не си навлечеш неприятности. — Пиаже се обърна, наведе глава и тръгна към вратата с тежка и решителна стъпка.

Джени погледна Дасен със стеснителна усмивка, в която се четеше въпрос.

— Не обръщай внимание на вуйчо Лари — рече тя. — Той си е такъв — бързо преминава от една вълна на друга. Иначе е искрен и прекрасен човек.

— Къде работиш? — попита Дасен.

— В кооперацията.

— Във фабриката за сирене?

— Да. Аз… работя в отдела по качество и контрол.

Дасен преглътна, напомни си, че е тук за да прави пазарно проучване. Той беше шпионин. Какво ли щеше да каже Джени, когато узнае това? Но около нея беше изникнала още една загадка. Тя имаше изключителен талант в областта на клиничната психология — дори и според доктор Селадор, чийто критерии бяха високи. И въпреки това… Джени работеше във фабриката за сирене.

— Тук няма ли някаква работа… в твоята област? — попита Дасен.

— Работата е добра — отбеляза Джени. Тя седна на края на бюрото и залюля крака. — Довърши си закуската. Кафето не съм го правила аз. От кафе-машината на хотела е. Ако е твърде силно, не го пий. В металната кана има портокалов сок. Спомних си, че обичаш само черно кафе и не донесох…