Франк Хърбърт - Бариерата Сантарога

Капенето от банята непреодолимо отвличаше вниманието му. Опасна разлика , помисли си Дасен. Кой ли ще ме навести , зачуди се той.

Дойде му на ум да се попита кой е бил тревога. Някой е решил, че счупеният прозорец е сигнал за опасност. Най-вероятно това да е бил Джонсън, служителят от рецепцията. Но защо му е да вика помощ за човек, когото се опитва да убие? Параноята в неговите собствени мисли започна да се отразява и на Дасен.

Това беше злополука, помисли си той. Злополука, станала на място, за което е характерно едно опасно различие.

На сутринта Дасен се събуди с усещането за глад. То бе придружено от спазматични болки. Събитията от предишната нощ нахлуха в паметта му. Имаше чувството, че някой е ритнал главата му отвътре.

Изправи се полека. Точно срещу него, зад прозореца, се виждаха зелените листа на един дъбов клон. Сякаш някаква скрита сила, установила контрол над цялото му тяло, го накара да погледне към вратата за да види дали там няма газов жигльор. Търсещите му очи не откриха нищо друго освен една кръпка върху тапета, прикриваща мястото на газовия жигльор.

Опитвайки се да държи главата си колкото се може по-изправена, Дасен стана от леглото и тръгна към банята. Студеният душ възстанови донякъде чувството му за реалност.

Непрекъснато си повтаряше: „Това беше злополука“.

Когато се върна от банята, Дасен видя една сойка, която пищеше от дъбовия клон. Този звук го накара да почувства болка, наподобяваща камбанен звън. Гладът го подтикна да се облече набързо. Сойката вече си имаше компания. Птиците цвъртяха и се стрелваха една към друга около дъбовия клон, а качулките им потрепваха. Дасен скръцна със зъби и се погледна в огледалото за да върже вратовръзката си. Докато приключваше с възела, той зърна в огледалото как вратата откъм коридора бавно се отваря навътре. Появи се количка с поднос. Чу се дрънкане на съдове. Вратата се отвори по-широко.

Момичето, което влезе, бутайки количката напред, беше Джени. Дасен се вторачи в отражението й в огледалото, а ръцете му замръзнаха върху вратовръзката. Тя беше облечена в червена рокля. Дългата й черна коса беше хваната с панделка в тон с тоалета. Кожата й имаше загар, говорещ за здраве. Чертите на овалното й лице бяха застинали в бдително очакване. Устните й бяха така пълни както ги помнеше, сякаш всеки момент щяха да се усмихнат, а на лявата й страна потрепваше колеблива трапчинка.

— Свърши с вратовръзката си — рече тя. — Донесох ти закуска. — Гласът й беше какъвто го помнеше, леко дрезгав, успокояващ.

Дасен се обърна и тръгна към нея, сякаш го бяха дръпнали с въже. Джени остави количката и го посрещна в средата на стаята. Тя се озова в прегръдките му и вдигна устни да я целуне. Той почувства топлината на устните й, а познатото усещане от тялото, което се притискаше към него, му се стори като завръщане у дома.

Джени се отдръпна и заразглежда лицето му.

— О, Джил — каза тя. — Толкова много ми липсваше. Защо поне не ми писа?

Той се втренчи в нея. Беше толкова изненадан, че в първия момент не можа да отговори.

— Но аз ти писах. Ти не ми отговори нито веднъж.

Тя го отблъсна, а лицето й се свъси.

— О-о! — Джени тропна с крак.

— Е, виждам, че си го намерила. — На вратата стоеше доктор Пиаже. Той вкара количката в стаята и затвори вратата.

Джени се завъртя към него.

— Вуйчо Лари! Ти ли скри писмата на Джил?

Пиаже отмести поглед от нея към Дасен.

— Писма? Какви писма?

— Джил ми е писал, а аз не получих нито едно негово писмо!

— О. — Пиаже кимна. — Ами, нали знаеш какво правят понякога в пощата — когато момичето е от долината, а пък приятелят й не е.

— О! Иска ми се да им издера очите!

— Спокойно, момиче. — Пиаже се усмихна на Дасен.

Джени се върна в прегръдките на приятеля си и го изненада с още една целувка. Когато я откъсна от себе си, беше леко задъхан.

— Да — рече тя. — И ето те тук. Онези кокошки от пощата не могат да те изхвърлят в кошчето за боклук.

— Какви кокошки? — попита Дасен. Той разбра, че е пропуснал част от разговора. Топлината на целувката на Джени и поведението й, сякаш нищо между тях не се беше променило, го накараха да се чувства беззащитен и да застане нащрек. В края на краищата бе изминала цяла година. Нараненото му мъжко честолюбие го бе спирало да дойде тук в продължение на година, да, а също и страхът, че ще намери Джени омъжена… изгубена завинаги. Но какво я беше спирало нея? Тя можеше да дойде в Бъркли, дори и само на посещение.