Роналд Хан - Кървавата крепост

По стелажите бяха натрупани пластмасови туби за бензин, а зад едно стъкло до тях бяха закачени листа от календар на „Пирели“ от 2012 година: снимки на дългокраки блондинки, на които държаха всички запалени по мотоциклетите и автомобилите. Днешните мотористи вероятно държаха много повече на сънните артерии на блондинките…

Сега поне Мат знаеше откъде идват машините, с които носферите се придвижваха.

Когато отиде до един открит отвор за прозорец, Мат надзърна към вътрешния двор. Изглеждаше пуст както и преди. А и в коридорите срещна малцина кръвопийци. Запита се дали крепостта не се охранява само от крайно необходимия за целта гарнизон, а пък болшинството кръвопийци са на грабителски набег в околността. Ако предположението му беше вярно, положението беше благоприятно за него.

След като прекоси много голи помещения, зад някаква дебела завеса пред врата се натъкна на част от стената, която, изглежда, беше обитавана, защото долови сподавени гласове. Мат се приближи още повече и се ослуша.

Разговорът, който се водеше на езика на миланите, беше между двама мъже, единият от които се казваше Даман, а другият — Якобо. Гласът на Даман звучеше страхливо и треперливо, гласът на другия беше с характерна тоналност. Като че ли използваше някакъв чужд нему говор. Звучеше властно и избухливо и се стори на Мат някак познат. Но дори когато нарочно се концентрира върху него, не успя да го идентифицира.

След една минута наистина му стана ясно, че не Даман както твърдеше Голан — е господарят на крепостта, а този Якобо. Разговорът се въртеше около търговците на роби от „Суица“ — Швейцария? — които скоро щяха да пристигнат.

Якобо искаше да размени пленниците на крепостта срещу доставката на редки есенции, от които спешно се нуждаел. Даман възразяваше с аргумента, че за племето е зле да пусне жертвите да си отидат, защото носферите имали нужда да заситят жаждата си за кръв. Якобо заглуши думите му с ръмжене в пристъп на лудост.

— Тези есенции са ми необходими за собственото ви благо! изкрещя той и с някакъв предмет удари в дърво, та се разлетяха трески. — Само чрез тях мога да ви въведа във вашето истинско предопределение!

Засега Мат беше чул достатъчно. Отвлечените — следователно и Аруула — щяха да бъдат продадени в робство! Не биваше да допусне това. Трябваше да намери хората и да ги освободи, преди тази делегация да е пристигнала. Безшумно се оттегли назад, по друго стълбище слезе надолу и стигна до избите на някакво крило от сградите. Но многобройните помещения тук бяха без изключение празни.

Вече искаше да се връща, тогава долови някакъв стържещ шум откъм дълбочината на избата. Незабавно спря и задържа дъх, но звукът не се повтори. Дали се беше заблудил, или там имаше някаква гадина — което при размерите на тукашните насекоми не би било никакво облекчение?

Мат тъкмо искаше да се отправи към стълбището, тогава дочу втори шум. Някакво жужене във въздуха! Мат се стресна, опита се да го локализира, но беше твърде късно.

Нещо се трясна в главата му.

И за втори път през тази нощ изгуби съзнание.

Мат се събуди.

Разтърси замаяно глава и веднага спря, когато остра болка прониза черепа му. Огледа се с полуотворени очи. Намираше се в голо помещение, на чийто под бяха разхвърляни стари, изгнили парцали. Влагата се беше погрижила по тях да поникнат гъби.

Едва сега разбра, че му бяха свалили маската. Значи онзи, без значение кой е, знаеше, че той не е носфер. Дали това в крайна сметка щеше да се окаже добро или зло, Мат трябваше да поизчака. Стана, за да проучи лишеното от прозорци помещение. Желязната врата — единственият изход — беше покрита с ръжда, но беше стабилна. Стените бяха покрити с драсканици на италиански език. Мат не хранеше никаква надежда. Вероятно това бяха свидетелства от цивилизацията отпреди стотици години.

Тогава вратата изскърца. Мат се отдръпна назад и зае нападателна поза. Нямаше да се предаде без борба!

Влезе мъж с чорлава коса и запалена факла в ръка. Носеше червена лента на челото си. Червеникавожълтата светлина му придаваше някакъв демоничен вид. Зад него протягаха шии десетина обесници.

Мат си пое дъх. Все пак не бяха носфери.

— Кой си ти? — попита факлоносецът. Беше широк в кръста, носеше ботуши от мека кожа и беше облечен в кожи от герули. За Бобо ли работиш? Сам ли дойде? — Говореше на същия диалект като този на ордата на Аруула, затова Мат успяваше доста добре да го разбере. Това пък от своя страна означаваше, че не е от Милан.