Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— И аз идвам с вас!

Спейд рязко пусна ръката на момичето и огледа стаята. Уилмър го нямаше. Детективът излезе в коридора. Външната врата зееше отворена. Като сви недоволно устни, той я затвори и се върна в стаята. Облегна се на рамката на вратата и се загледа в Гътман и Кайро. Очите му се задържаха върху дебелия и изражението им беше възкисело. Сетне рече, като имитираше гърленото му мъркане:

— Е, сър, трябва да призная, че сте чудесна банда мошеници.

Гътман се изкикоти.

— Няма с какво особено да се похвалим и това си е факт, сър. Но затова пък всички до един сме живи и е излишно да си въобразяваме, че е настъпил краят на света само защото сме се натъкнали на малка пречка. — Той извади лявата ръка иззад гърба си и я протегна към Спейд с розовата, гладка, пухкава длан нагоре. — Ще ви помоля да ми върнете плика, сър.

Спейд не помръдна. Лицето му беше каменно.

— Аз изпълних поетите от моя страна задължения. Получихте си играчката. А че не е онова, което сте искали, това си е за ваша сметка, не за моя.

— О, недейте така, сър — започна да го предумва дебелият. — Провалът е общ и няма защо единият от нас да понесе всички последствия, пък и… — Той измъкна и дясната ръка иззад гърба си. В шепата си стискаше малък пистолет — целият в злато, сребро и седеф. — Накратко, сър, принуден съм да ви помоля да ми върнете десетте хиляди долара.

Лицето на Спейд не промени израза си. Той сви рамене, извади плика от джоба си, понечи да го подаде на дебелия, поколеба се, отвори го, извади една банкнота, пъхна я в джоба на панталона си, припъхна гърба на плика както си беше и го подаде на Гътман.

— За времето и разноските — поясни той.

След като помисли малко, Гътман сви рамене също като детектива и пое плика.

— А сега, сър, ще си вземем довиждане, освен ако… — пухкавите тлъсти понички около очите му се набръчкаха весело — освен ако не дойдете с нас в Истанбул. Не желаете? Е, сър, откровено казано, щеше да ми е приятно, ако се бяхте съгласили. Вие ми до падате, защото сте мъж на място — изобретателен и разсъдлив. И именно понеже сте разсъдлив, убеден съм, че ще се сбогуваме с уверението да запазите в тайна подробностите около нашето малко начинание. Знаем, че можем да разчитаме на вас, защото ясно ще си дадете сметка — при така стеклите се обстоятелства всички затруднения, които може да ни създаде законът във връзка със събитията от последните няколко дни, биха могли в еднаква степен да споходят и вас, и очарователната мис О’Шонеси. Достатъчно сте разумен, за да разберете това, убеден съм.

— Да, разбирам — отвърна Спейд.

— Така си и знаех. Също така знам, че при липса на избор в момента все някак си ще успеете да набавите изкупителна жертва за пред полицията.

— Ще се оправя — увери го детективът.

— Знаех си аз. Е, сър, кратките сбогувания са най-добри. Сбогом. — Дебелият се поклони достолепно. — Сбогом и на вас, мис О’Шонеси. Оставям ви рядката птица на масата като малък спомен.

Цели пет минути след затварянето на външната врата зад гърба на Каспър Гътман и Джоуел Кайро Спейд остана неподвижен, вперил безжизнен поглед в дръжката на междинната врата. Очите под навъсеното му чело бяха мътни, неприветливи. Бръчките около устата станаха дълбоки, зачервени. Устните му стояха отпуснати, нацупени. После ги сви и отиде до телефона. Нито веднъж не бе спрял погледа си на Бриджид О’Шонеси, която стоеше до масата, впила в него обезпокоени очи.

Спейд вдигна слушалката, постави я върху полицата и се наведе над телефонния указател, закачен в ъгъла. Прелисти бързо страниците, докато откри каквото търсеше, прокара пръст надолу по колонката, изправи се и пак взе слушалката.

— Ало, там ли е сержант Полхос? — попита, след като набра номера. — Бихте ли го повикали?… Обажда се Самюъл Спейд… — Той впери празен поглед в пространството, зачака. — Здрасти, Том. Имам новини за теб… Да, и то не една. Ето каква е работата: Тързби и Джейкъби са били застреляни от едно момче, Уилмър Кук му е името. — Той го описа подробно. — Работи като телохранител за някой си Каспър Гътман. — Описа и Гътман. — Онзи Кайро, когото видя при мен, е също в кюпа… Да, именно… Гътман е отседнал в „Александрия“, апартамент 12С, или по-скоро беше там. Току-що си тръгнаха оттук и възнамеряват да изчезнат от града, така че трябва да действувате светкавично. Макар да не мисля, че очакват да ги приберете… С тях има и едно момиче — дъщеря на Гътман. — Описа Риа. — Да внимавате с момчето — стреля, без да се замисля… Точно така, Том, а освен това и тук имам едно подаръче за вас. Мисля, че пистолетите, които е използувал, са у мен… Да, именно. Хайде, давайте, и ви желая успех.