Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

Дебелият го последва в коридора. Спейд открехна външната врата. След малко от асансьора излезе Ефи Перин, с увития в кафява амбалажна хартия пакет. Момчешкото й лице беше весело и сияещо, вървеше бързо, почти подтичваше. Хвърли един поглед на Гътман, след което повече не му обърна внимание. Усмихна се на Спейд и му подаде пакета.

— Много ви благодаря, мадам — пое го той. — Извинете, че така ви провалих деня…

— Няма да е първият — засмя се тя и добави, като разбра, че няма да бъде поканена да влезе: — Още нещо?

— Не, благодаря — поклати той глава.

— Довиждане — рече Ефи и се запъти обратно към асансьора.

Спейд затвори вратата и внесе пакета в стаята. Лицето на Гътман бе пламнало, бузите му се тресяха.

Кайро и Бриджид О’Шонеси се приближиха към масата, върху която детективът постави пакета. Бяха възбудени. Момчето се изправи, бледо и напрегнато, но остана до канапето, откъдето наблюдаваше другите изпод извитите си мигли.

Спейд отстъпи крачка назад и каза:

— Ето, заповядайте.

Дебелите пръсти на Гътман набързо се справиха с връвта и хартията, сетне с талаша. Черната птица беше в ръцете му.

— Ах! — въздъхна той дрезгаво. — Най-после, след седемнайсет години!

Кайро потриваше възбудено ръце. Момичето бе прехапало долната си устна. Всички без изключение дишаха тежко. Въздухът в стаята беше хладен, застоял, гъст от тютюневия дим.

Гътман постави внимателно сокола върху масата и бръкна в джоба си.

— Той е — рече. — Но все пак да се уверим в това.

Кръглите му бузи лъщяха от пот. Пръстите му трепереха, докато вадеше от джоба си златно ножче и го отваряше.

Кайро и момичето стояха редом с него, от двете му страни. Спейд бе застанал по-отзад, за да може да държи под око едновременно и момчето, и групичката около масата.

Гътман обърна птицата с главата надолу и взе да чопли основата й с острието на ножчето. Черният емайл се свличаше на тънки къдрави стружки. Отдолу се показа потъмнял метал. Дебелият заби острието в него и отдели още една тънка къдрава стружка. Вътрешната й страна, както и тясната ивица метал, останал след нея, блестяха меко, приглушено и сиво — също като олово.

Дъхът на Гътман се изтръгна със съскане от гърдите му. Лицето му се наля с кръв. Обърна птицата и застърга главата й. Ножчето пак оголи оловна повърхност. Пусна и сокола, и ножчето отвисоко върху масата и се извъртя с лице към Спейд.

— Фалшификат! — рече дрезгаво.

Лицето на детектива бе помръкнало. Кимна бавно, но в движението, с което изстреля ръка и сграбчи китката на Бриджид О’Шонеси, нямаше нищо бавно. Придърпа я към себе си, хвана брадичката й със свободната си ръка и грубо я повдигна нагоре.

— Добре — изръмжа в лицето й. — Пошегува се — стига толкоз! Сега ще ни разкажеш всичко.

— Не, Сам, не! — извика момичето. — Кълна се, това взех от Кемидов! Кълна се…

Джоуел Кайро се навря между Спейд и Гътман и се развика пискливо, нечленоразделно:

— Точно така! Точно така! Това е негова работа! Как не се сетих по-рано! Ние го мислехме за глупак, а той ни намота на малкия си пръст! — По лицето на левантинеца се стичаха сълзи; от възбуда той подскачаше на място. — Вие объркахте всичко! — развика се на Гътман. — Вие с глупавите си опити да я купите от него! Тлъст глупак! Издали сте се колко е ценна, той се е усъмнил, проверил е и е поръчал да изработят този дубликат. Нищо чудно, че толкоз лесно го задигнахме! И нищо чудно, че той с такава готовност ме изпрати накрай света да го диря! Ах ти, глупак такъв! Разплут кретен!

Той захлупи лице в ръце, като хлипаше и мърмореше несвързано.

Ченето на Гътман увисна. Замига с очи, а погледът му беше празен. Сетне се отърси като куче и отново се превърна — след като обилните му телеса престанаха да се друсат и да подскачат — в предишния жизнерадостен дебелак.

— Хайде, хайде, сър — рече добродушно. — Няма никакъв смисъл да вилнеете. Всеки греши понякога и можете да ми повярвате, че за мен ударът не е по-малко тежък, отколкото за всички останали. Да, това е ръката на Кемидов, няма съмнение. И какво предлагате? Да проливаме сълзи и да се ругаем един друг? Или може би — той направи пауза и продължи с ангелска усмивка — да се върнем в Истанбул?

Кайро свали ръце от лицето си. Очите му се изцъклиха.

— Нима ще… — запелтечи той. Изумлението, примесено с осъзнаване на току-що казаното, го лиши от дар-слово.

Гътман потри пухкавите си дебели ръце. Очите му святкаха.

— Седемнайсет години копнея по този сокол и се опитвам да го докопам — измърка той гърлено, самодоволно. — Ако трябва да прекарам още една година в търсене, то това, сър, ще означава само — устните му замърдаха, докато пресмяташе — пет цяло и петнайсет седемнайсети процента допълнителна загуба на време. Левантинецът се изкикоти и извика: