Дашиъл Хамет: Малтийският сокол

Спейд се усмихна и потупа страничната облегалка на стола си.

— Оставете тази работа на час. Знаем как да се справяме с такива като него.

— Но би могъл, нали? — настоя тя.

— Такава вероятност винаги съществува — мъдро кимна Спейд. — Но можете да ни имате доверие — ще се погрижим и за това.

— Имам ви доверие — изрече тя много сериозно. — Само, че помнете — много е опасен. Мисля, че няма никакви скрупули. Според мен не би се поколебал да… да убие Корин, ако е убеден, че това ще го спаси. Вие как мислите?

— Нали не сте го заплашвали?

— Казах му, че само искам да я върна у дома, преди мама и татко да са пристигнали, за да не разберат какво е направила. Обещах му, че ако ми помогне, и думичка няма да издумам за това, но ако не — татко положително ще направи всичко, за да бъде наказан. Май… май не ми повярва напълно.

— Би ли могъл да замаже нещата, като се ожени за нея? — попита Арчър.

Момичето се изчерви и отвърна смутено:

— Той е женен и има три деца — семейството му е в Англия. Кории ми писа това, за да обясни защо е била принудена да избяга с него.

— Обикновено е така, само че не винаги семействата им са в Англия — съгласи се Спейд и посегна да вземе молив и бележник. — Как изглежда?

— Ами около трийсет и пет годишен, висок колкото вас и е или мургав по природа, или силно загорял. Косата му също е тъмна, а веждите — гъсти. Говори високо, сякаш вечно се кара, държи се нервно, раздразнително. Създава впечатление, че е… сприхав и лесно избухлив.

Спейд драскаше нещо в бележника; попита, без да вдигне очи:

— Какъв цвят са очите му?

— Сиво-сини, воднисти, но не говорят за слабохарактерност. И… ах, да — на брадичката си има дълбока остра трапчинка.

— Слаб, среден, набит?

— Спортна фигура. Раменете му са широки и ходи много изправен, може да се каже, че стойката му е военна. Тази сутрин беше облечен в светлосив костюм, със сива шапка.

— От какво живее? — попита Спейд и остави молива си.

— Не знам. И представа нямам.

— По кое време ще дойде в хотела?

— След осем.

— Добре, мис Уъндърли, ще изпратим наш човек. Това ще е от полза, в случай на…

— Мистър Спейд, не може ли вие лично или мистър Арчър? — скръсти тя умолително ръце. — Не може ли някой от вас двамата да се заеме? Не казвам, че човекът, който ще изпратите, няма да е способен, но… ох, така се боя да не се случи нещо на Корин! Боя се от него. Ще можете ли? Аз… съм готова да платя повече, разбира се. — Отвори с нервни пръсти чантичката си и постави на бюрото две банкноти от по сто долара. — Това достатъчно ли е?

— Ъхъ — откликна Арчър. — И аз лично ще се заема.

Мис Уъндърли стана и му протегна импулсивно ръка.

— Благодаря! Много ви благодаря! — Сетне подаде ръка на Спейд и повтори: — Много ви благодаря!

— Няма за какво — отвърна той, стискайки ръката. — За нас беше удоволствие. Ще ни помогнете, ако посрещнете Тързби долу във фоайето или по някое време се покажете там заедно с него.

— Добре — обеща тя и отново благодари на двамата партньори.

— И да не вземете да ме търсите — предупреди Арчър. — Аз сам ще ви видя.

Спейд изпрати мис Уъндърли до коридора. Когато се върна в стаята, Арчър кимна към стотачките на бюрото, изръмжа доволно „Таман ще ни стигнат“, взе едната, пъхна я в джобчето на жилетката си и додаде:

— А в чантичката имаше още сестрички.

Преди да седне, Спейд прибра другата банкнота в джоба си.

— Внимавай, не я залъгвай с големи обещания. Какво ти е мнението?

— Страхотна! А ти ми викаш да не я залъгвам с обещания. — Арчър се изсмя внезапно, но не особено весело. — Може ти да си я видял пръв, Сам, но аз пръв я заговорих.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона си и взе да се полюлява от пръсти на пети.

— Виждам, че ще си опиташ късмета — ухили се Спейд с вълча усмивка, като оголи чак най-задните си кътници. — Сече ти пипето.

И започна да си свива цигара.

Телефонен звън отекна в мрака. След третото иззвъняване изскърцаха пружини на креват, пръсти заопипваха дърво, нещо малко и твърдо падна с тъп звук върху килима, пружината пак изскърца, обади се мъжки глас:

— Ало… Да, на телефона… Мъртъв?… Да… След петнайсетина минути… Благодаря.

Щракна ключ и бялото кълбо, окачено на три позлатени вериги в средата на тавана, изпълни стаята със светлина. Спейд — бос, по пижама на зелени и бели карета — седна на ръба на леглото. Загледа намръщено телефона върху масичката, докато ръката му вземаше поставения редом пакет кафяви хартии за цигари и торбичка силен тютюн. През двата отворени прозореца нахлуваше като пара студен въздух и донасяше глухите стенания на Алкатраската сирена за мъгла, която виеше по шест пъти в минута. Тенекиен будилник, закрепен нестабилно на ръба на обърнатата с корицата надолу книга от Дюк „Прочути криминални дела в Америка“, сочеше два и пет.