Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— Щом като не говори истината, защо тогава той викаше за помощ, а не вие?

— Ами уплаши се до смърт, след като го ударих — обясни тя и изгледа презрително левантинеца.

Лицето му пламна — там, където не бе оплескано с кръв — и той възкликна:

— Фу! Нова лъжа!

Тя го ритна и острото токче на синята й обувка се заби в крака му малко под коляното. Дънди го издърпа от обсега й, а Том се приближи до нея и изръмжа:

— Дръж се прилично, момиче! Така не може!

— Тогава го накарайте да каже истината! — предизвикателно настоя тя.

— Ще го накараме — обеща Том. — Само без груби номера!

Дънди погледна Спейд със зелените си очи — зорки, умни и доволни — и рече на подчинения си:

— Е, Том, струва ми се, че е най-добре да ги приберем и тримата.

Том кимна мрачно.

Спейд отлепи гръб от рамката на вратата и тръгна към средата на стаята, като пусна мимоходом цигарата си в пепелника на масата. Усмивката и държането му бяха дружелюбни, спокойни.

— Какво сте се разбързали — подхвърли. — Всичко може лесно да се обясни.

— Не се и съмнявам — изпръхтя насмешливо Дънди. Спейд се поклони леко на момичето.

— Мис О’Шонеси, позволете да ви представя лейтенант Дънди и сержант Полхос. — Сетне се поклони по същия начин на Дънди. — Мис О’Шонеси е моя служителка.

— Не е вярно! Тя… — възмутено започна Кайро.

Спейд го прекъсна с висок, но все така любезен глас:

— Съвсем отскоро работи при мен — едва от вчера. А това е мистър Джоуел Кайро, приятел — или поне познат — на Тързби. Дойде днес следобед при мен и се опита да ме наеме да издиря нещо, което се предполага, че е било у Тързби в момента на убийството. Цялата работа ми се стори съмнителна и аз отказах да се захвана с нея. Тогава той ме заплаши с пистолет — но това впрочем е без значение, освен ако не вземем да се обвиняваме един друг официално. Та както и да е — след като обсъдих въпроса е мис О’Шонеси, реших, че може би ще успея да измъкна от него нещо във връзка с убийствата на Майлс и Тързби. Затова по поканих да дойде. Може малко грубо да сме му задавали въпросите, но недотам, че да вика за помощ. Още повече, че ми се наложи за втори път да му отнемам пистолета.

Докато той говореше, в очите на Кайро взе да се промъква тревога. Те заиграха нагоре-надолу, фокусът им се местеше неспокойно от пода към невъзмутимото лице на детектива.

Дънди се изправи пред Кайро и го попита рязко:

— Е, какво ще кажете?

Левантинецът мълча близо минута, вперил поглед в гърдите на лейтенанта. Когато вдигна очи, те бяха смутени и предпазливи.

— Не знам какво да кажа — промърмори. Смущението му беше искрено.

— Ами опитайте с фактите — подсказа му Дънди.

— Фактите ли? — Очите на Кайро зашаваха, макар да не се отместиха от лицето на лейтенанта. — А кое ми гарантира, че ще повярвате на фактите?

— Стига сте печелили време. Достатъчно е да направите официално оплакване, че са ви били. Нашият служител, при когото се заверяват оплакванията, ще повярва поне дотолкова, че да издаде заповед за задържането им и да ги хвърли в пандиза.

— Хайде, Кайро, давай — насърчи го с весел глас Спейд. — Ощастливи нашия лейтенант. Кажи му, че ще го направиш, след което пък ние ще подадем оплакване срещу теб, и той ще ни пипне и тримата.

Кайро се изкашля, огледа притеснено стаята, без да срещне очите на никой от присъствуващите. Дънди изпръхтя силно и нареди:

— Хайде, вземете си шапките.

Очите на Кайро, разтревожени и питащи, срещнаха подигравателния поглед на Спейд. Спейд му намигна и се отпусна върху тапицираната странична облегалка на люлеещия се стол.

— Е, момчета и момичета — усмихна се той широко на левантинеца и момичето. — Голям успех пожънахме.

Навъсеното, ъгловато лице на Дънди леко почервеня.

— Вземете си шапките — повтори той със заповеден тон.

Спейд прехвърли широката си усмивка върху лейтенанта, настани се още по-удобно върху облегалката и попита лениво:

— Не се ли усещате, като ви будалкат?

Лицето на Том Полхос се зачерви и лъсна от пот. Дънди, все така пламнал, със сковани черти, произнесе само с устни:

— Не, не се усещам, но този въпрос ще почака, докато стигнем управлението.

Спейд стана и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Стоеше много изправен, за да може да гледа лейтенанта от горе на долу. Усмивката му целеше да дразни, а цялата му стойка изразяваше пълна самоувереност.

— Е, хайде, Дънди, арестувай ни — предизвика го той. — А ние ще ти се изсмеем от първите страници на всички вестници в Сан Франциско. Много добре знаеш, че никой от нас няма да подаде оплакване срещу другия. Я ела на себе си. Досега те будалкахме. Като се позвъни на вратата, казах на мис О’Шонеси и на Кайро: „Пак са онези досадни ченгета. Започват да ми лазят по нервите. Дайте да им изиграем един номер. Щом чуете, че си тръгват, някой от вас да започне да вика за помощ и ще се позабавляваме, докато им дойде умът в главата.“ Пък и…