Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— Говорете — подкани го детективът и препречи вратата. — Хайде, слушам ви.

— Трябва ли тук да провеждаме разговора? — пристъпи напред Том Полхос.

— Не мога да ви поканя вътре — каза Спейд с извинение в гласа, без обаче да помръдне.

Едрото лице на Том, наравно с това на Спейд, прие изражение на дружелюбно неодобрение, макар че в малките му хитри очи проблесна весела искрица.

— Какво ти става, Сам? — игриво побутна той детектива по гърдите.

Спейд се облегна на бутащата го ръка, ухили се с вълчата си усмивка и попита:

— Към сила ли ще прибегнеш, Том?

— О, я стига! — изръмжа полицаят и отдръпна ръката си.

Дънди стисна зъби и изсъска през тях:

— Пусни ни да влезем!

Устната на Спейд потръпна над кучешкия му зъб.

— Няма да влезете! — отсече той. — Е? Какво ще направите? Може би ще опитате насила? Или ще разговаряте тук, на прага? Или ще вървите по дяволите?

Том изстена.

— За теб самия е от полза да бъдеш по-услужлив, Спейд — все така през зъби изсъска Дънди. — Досега много неща ти се разминаваха, но това няма да продължи вечно.

— Попречете ми, щом можете — високомерно отвърна Спейд.

— Така и ще направя. — Дънди сключи ръце зад гърба си и вирна глава под носа на частния детектив. — Говори се, че си имал вземане-даване с жената на Арчър.

Спейд се засмя.

— Това ми звучи повече като твоя измишльотина.

— Твърдиш, че слухът не е верен, така ли?

— Абсолютна лъжа.

— Говори се също така — продължи Дънди, — че искала да се разведе, за да се събере с теб, но той и дума не давал да се издума. Има ли нещо вярно?

— Не.

— Дори се говори — настоя, без да трепне, полицаят, — че именно затова са му светили маслото.

Спейд като че ли се развесели.

— Престани с тези свински номера — порица го той. — Не е красиво да се опитваш да ми лепнеш повече от едно убийство. Първоначалната ти версия, че съм пречукал Тързби, задето е убил Майлс, отива но дяволите, ако ме обвиниш и в убийството на Майлс.

— Кога си ме чул да казвам, че си убивал някого? — учуди се Дънди. — Ти си този, който постоянно повдига въпроса. Но дори и да съм го казал — като нищо си можел да пречукаш и двамата. Не противоречи на логиката.

— Ъхъ, вярно. Утрепвам Майлс, за да свия жена му, а след това и Тързби, за да му припиша убийството на Майлс. Чудна система или поне ще стане чудна, ако пречукам още някого, за да му лепна убийството на Тързби. Според теб колко време трябва да продължа по този начин? Или възнамеряваш отсега нататък да ме държиш отговорен за всички убийства в Сан Франциско?

— О, я стига си се правил на палячо, Сам — намеси се Том. — Много добре знаеш, че и на нас тази работа не ни доставя никакво удоволствие, но трябва да си гледаме службата.

— Надявам се да си намерите друго занимание, а не да ми се явявате всяка нощ по малките часове и да ми задавате купища тъпи въпроси.

— И да получаваме купища лъжливи отговори — натърти Дънди.

— Я по-спокойно! — предупреди го Спейд. Дънди го огледа от главата до петите, после впери поглед в очите му.

— Ако продължаваш да твърдиш, че между теб и жената на Арчър не е имало нищо, значи си лъжец и ти го заявявам направо! — изрече той.

Очичките на Том загледаха стреснато.

Преди да отговори, Спейд навлажни устни с език:

— Това ли е горещата следа, която те доведе тук в този неприличен час?

— Една от следите.

— А кои са останалите?

Дънди сви устни.

— Пусни ни да влезем!

И кимна многозначително към вратата, препречена от Спейд.

Спейд се намръщи и поклати отрицателно глава. Устата на Дънди се изви в мрачна, доволна усмивка.

— Това не е току-така! — обърна се той към Том.

Том взе да пристъпва от крак на крак, без да смее да погледне в очите нито колегата си, нито Спейд.

— Знае ли човек — промърмори той неопределено.

— Какви са тези гатанки? — не се стърпя Спейд.

— Добре, Спейд, тръгваме си — закопча Дънди палтото си. — Може и да имаш право да ни гониш. Но помисли добре.

— Дадено — широко се усмихна частният детектив. — Радвам се да ви видя по всяко време, лейтенанте, и когато не съм зает, ще ви пусна да влезете.

Откъм дневната на Спейд се дочу писък:

— Помощ! Помощ! Полиция! Помощ!

Гласът — висок, тънък и писклив — беше на Джоуел Кайро.

Лейтенант Дънди, който тъкмо бе обърнал гръб на Спейд, се извъртя кръгом и заяви решително:

— Този път вече ще влезем!

До ушите на тримата долетя шумът от кратко боричкане, удар и приглушен вик.

Лицето на Спейд се сгърчи в кисела усмивка.