Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— Какво значи „съвсем малко“? И какво чакате?

Тя прехапа устна и сведе очи.

— Трябва да поговоря с Джоуел Кайро — рече почти беззвучно.

— Можете да се срещнете с него още тази вечер. — Спейд погледна часовника си. — Представлението скоро ще свърши. Ще му се обадим в хотела.

Тя вдигна към него разтревожените си очи.

— Но той не бива да идва тук. Не бива да разбере къде съм отседнала. Страх ме е.

— Тогава при мен — предложи Спейд.

Брнджид се поколеба, зашава с устни, сетне попита:

— Мислите ли, че ще дойде там?

Спейд кимна.

— Добре! — възкликна тя и скочи на крака с ококорени, грейнали очи. — Хайде да тръгваме!

И отиде в съседната стая. Спейд се приближи до ъгловата масичка и издърпа безшумно чекмеджето. Вътре имаше две тестета карти за игра, специално тефтерче за резултатите на бридж, месингов тирбушон, парче червен канап, златно моливче. Когато тя се върна в стаята с черна шапчица на главата, облечена със сиво велурено палто, с неговата шапка и палто на ръце, той вече бе затворил чекмеджето и тъкмо палеше цигара.

Таксито спря зад тъмна лимузина, паркирана точно пред вратата на Спейд. Зад кормилото й седеше Айва Арчър. Спейд повдигна шапка за поздрав и влезе в къщата заедно с Бриджид О’Шонеси. Във входа спря до една от пейките и се обърна към нея:

— Ще имате ли нещо против да почакате? Няма да се бавя.

— Разбира се — каза Бриджид и седна. — Не се притеснявайте.

Той излезе на улицата и се приближи до лимузината. Щом отвори вратата, Айва побърза да каже:

— Трябва да говоря с теб, Сам. Може ли да се кача?

Лицето й беше бледо, изопнато.

— Сега е невъзможно.

Жената тракна със зъби и попита рязко:

— Коя е тази?

— Разполагам с много малко време, Айва — търпеливо заобяснява Спейд. — Какво има?

— Коя е тази? — повтори тя и кимна към вратата. Той прехвърли поглед към улицата. На другия ъгъл с гръб към вратата на някакъв гараж лениво се подпираше дребен младеж на двайсет — двайсет и една години с хубав сив каскет. Спейд се намръщи и погледна пак настойчивото лице на Айва.

— Какво има? — попита. — Случило ли се е нещо? Не ти е тук мястото посред нощ.

— Започвам и аз така да мисля — захленчи тя. — Каза ми да не идвам в кантората, а сега и тук не бивало да се показвам. Може би се опитваш да ми внушиш, че не бива да тичам подире ти? В такъв случай защо не ми го кажеш направо?

— Виж какво, Айва, нямаш право да се държиш така с мен.

— Знам, че нямам. Както изглежда, изобщо нямам права, що се отнася до теб. А си мислех, че не е така. Мислех си, че като се преструваш на влюбен в мен, това ми дава…

— Не е сега моментът да спорим по тези въпроси, скъпа — отегчено провлачи Спейд. — По какъв повод искаше да говориш с мен?

— Не мога тук. Сам. Нека се кача горе.

— Сега е невъзможно.

— Защо?

Той не отвърна. Айва сви устни, намести се зад кормилото и запали мотора, загледана сърдито напред. Щом колата потегли, Спейд рече: „Лека нощ, Айва“, — затвори вратата и остана на тротоара с шапка в ръка, докато изпрати с поглед лимузината. Сетне пак влезе в блока. Бриджид О’Шонеси стана с ведра усмивка и двамата се качиха в квартирата му.

В спалнята, която след прибирането на сгъваемото легло се бе превърнала в дневна, Спейд пое шапката и палтото на Бриджид О’Шонеси, настани я удобно в люлеещ се тапициран стол и се обади в хотел „Белведере“. Кайро не се беше прибрал от театъра. Спейд остави телефонния си номер с молбата Кайро да му позвъни веднага щом се върне.

Сетне седна в креслото до масата и без никакви увертюри, без встъпителна реплика заразправя на момичето една история, която се случила преди години в Северозападните щати. Говореше с монотонен делови глас, без да набляга на някоя дума или да прави пауза, макар че от време на време повтаряше с малко по-различен синтаксис някое изречение, сякаш бе изключително важно всяка подробност да бъде предадена точно така, както се е случила.

Отначало Бриджид слушаше с половин ухо, явно изненадана по-скоро от факта, че той разказва нещо, отколкото от самата история, заинтригувана повече от причината, поради която би седнал да й разправи нещо, отколкото от самия разказ. Ала постепенно случката започна да поглъща вниманието й, докато накрая слушаше, без да помръдне, наострила уши.

Някой си Флиткрафт излязъл един ден от кантората си за продажба на недвижими имоти в Такома, за да обядва, и повече не се върнал. Не отишъл на назначената среща да играе голф след четири часа следобед, макар че сам бил поел инициативата половин час преди да излезе. Жена му и децата повече не го видели. Семейните им отношения изглеждали съвсем нормални. Имал две момчета, едното на пет, другото на три години, собствена къта в покрайнините на Такома, чисто нов пакард и всички останали атрибути на един преуспяващ живот. От баща си бил наследил седемдесет хиляди долара и тъй като сделките му с недвижими имоти се оказали твърде сполучливи, в деня на изчезването си имал в банката около двеста хиляди долара. Делата му били в пълен порят дък, а от някои недовършени сделки ставало ясно, че не ги е оправил именно защото не е имал намерение да изчезне. Така например на другия ден трябвало да доведе до успешен край една покупко-продажба, от която очаквал значителна комисиона. Нямало основания да се предполага, че в момента на изчезването си е имал в наличност повече от петдесет-шестдесет долара. Навиците му през последните месеци можело да бъдат проследени съвсем точно, за да се родят някакви подозрения за тайни пороци или друга жена, макар че и двете били почти недопустими.