Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— Вие… нима го познавате?

— Запознахме се тази вечер. — Той все така не вдигаше очи и продължаваше да говори с лековат светски тон. — Отиваше да гледа Джордж Арлис.

— Значи ли това, че сте разговаряли?

— Само няколко минути, докато чухме звънеца за началото на представлението.

Бриджид стана, отиде до камината и взе да ръчка е дилаф цепениците. После размести леко едно от украшенията върху поличката, прекоси стаята до масичката в ъгъла, откъдето взе кутия с цигари, оправи пердето и се върна при канапето. Лицето й вече бе спокойно, гладко.

Спейд й се усмихна широко, без да се обръща към нея.

— Бива си ви — рече. — Дори много. Лицето й не помръдна.

— Какво каза той? — попита тихо.

— Относно кое? Тя се поколеба.

— Относно мен.

— Нищо. — Спейд се обърна, за да поднесе пламъка на запалката си към цигарата й. Очите му грееха от неподвижното му лице на млад сатана.

— Добре де… какво каза? — настоя момичето с игрива нацупеност.

— Предложи ми пет хиляди долара за черната птица.

Тя се стресна, зъбите й загризаха кранчето на цигарата, а очите й метнаха бърз тревожен поглед, след което веднага се извърнаха.

— Нали няма пак да почнете да ръчкате огъня и да оправяте стаята? — попита той лениво.

Тя се изсмя звънко и весело, захвърли обезобразената цигара в пепелника и го погледна с ясни, блеснали очи.

— Няма — обеща. — А вие какво му рекохте?

— Пет хиляди долара са много пари.

Тя се усмихна, ала когато той я загледа сериозно, усмивката й изтъня, изкриви се, а след малко и изчезна. Мястото й се зае от наранено, смаяно изражение.

— Надявам се, че няма да приемете.

— Защо не? Пет хиляди долара са много пари.

— Но, мистър Спейд, нали обещахте да ми помогнете! — стисна тя ръката му. — Аз ви се доверих. Не можете… — Тя млъкна, свали ръце от ръкава му и ги закърши.

Спейд се усмихна нежно, загледан в разтревожените й очи.

— Хайде да не се впускаме в подробности относно степента на доверието ви — предложи той. — Обещах да ви помогна, така е, но вие и дума не сте споменавали за никакви черни птици.

— Да, но изглежда, сте знаели, иначе нямаше да… да я споменавате. Вече знаете. Няма… не можете… не можете да се държите така с мен.

Очите й бяха една кобалтовосиня молитва.

— Пет хиляди долара — изрече той за трети път — са много пари.

Тя сви рамене, повдигна ръце и отново ги отпусна с жест на признато поражение.

— Така е — съгласи се с тъничко, монотонно гласче. — Много повече, отколкото бих могла аз да ви предложа, ако ще трябва да наддавам за услугите ви. Спейд се изсмя кратко и някак си горчиво.

— Това звучи добре, особено от вашата уста. Какво сте ми дали досега освен пари? Случайно да съм получил доверието ви или част от истината, или може би съдействие, за да мога и аз да ви помогна? Нима не се опитахте да купите верността ми с пари и нищо друго? В такъв случай, след като я продавам, защо да не я предложа на онзи, който предлага най-много?

— Дадох ви всичките си пари. — В потъмнелите от мъка очи проблеснаха сълзи. Гласът й дрезгаво завибрира. — Оставих се на вашата милост, признах ви, че ако не ми помогнете, с мен е свършено. Какво повече? — Тя внезапно се долепи до него и извика гневно: — Мога ли да ви купя с тялото си?

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Спейд взе нейното в шепи и грубо, презрително целуна устата. Сетне се отдръпна.

— Ще си помисля по въпроса.

Лицето му беше каменно, гневно.

Тя седеше неподвижно, хванала изтръпналите си от неговите пръсти страни. Детективът стана.

— Божичко! Всичко е безсмислено! — каза той.

Направи две крачки към камината и спря, загледал ядосано горящите главни, скърцащ със зъби. Тя не помръдна. Обърна се към нея. Двете вертикални бръчки над носа му бяха като дълбоки бразди върху зачервеното му лице.

— Пет пари не давам за честността ви — опита се да говори спокойно. — Още по-малко ме интересува какви сте ги намислили, какви са тайните ви, но трябва с нещо да ми покажете, че знаете какво вършите.

— Знам, повярвайте ми. Много моля да ми повярвате, че всичко, което правя, е за добро, а…

— Докажете го — нареди Спейд. — Имам желание да ви помогна. Дотук — каквото можах, направих. Ако е необходимо, ще продължа слепешком, но трябва да ви имам по-голямо доверие. Искам да ме убедите по някакъв начин, че знаете какво вършите, че не си играете на догадки с надеждата, че накрая, дай боже, всичко ще се оправи.

— Не може ли още съвсем малко да ми имате сляпо доверие?