Франсис Харт - Прогонените от Покерова падина

Така, с малко храна и много Омир и акордеон, над главите на прогонените се изниза една седмица. Слънцето пак ги изостави и от куршуменото небе на земята пак се посипаха снежинки. Ден след ден все по-близо до тях се сключваше снежният кръг, докато най-после те гледаха от своя затвор през натрупали се ослепително бели стени, които се издигаха двадесет фута над главите им. Ставаше все по-трудно и по-трудно да поддържат огньовете си, дори от повалените дървета около тях, сега наполовина скрити в преспите. И въпреки това никой не се оплакваше. Влюбените се извръщаха от безрадостната гледка, заглеждаха се един друг в очите и бяха щастливи. Господин Оукхърст се примири хладнокръвно, че губи играта. Херцогинята, по-жизнерадостна, отколкото досега, беше поела грижите на Пайни. Само Майка Шиптън — най-силната от всички преди — изглеждаше болнава и линееше. На десетия ден в полунощ тя повика Оукхърст при себе си.

— Аз си отивам — каза тя със слаб заядлив глас, — но не казвайте нищо за това. Недейте събужда децата. Вземете вързопа изпод главата ми и го отворете.

Господин Оукхърст го отвори. В него бяха дажбите на Майка Шиптън за последната седмица, недокоснати.

— Дайте ги на малката — рече тя и посочи спящата Пайни.

— Вие сте се докарали до смърт с гладуване — каза картоиграчът.

— Така му казват — отвърна старата заядливо, легна пак, обърна се с лице към стената и безмълвно издъхна.

Акордеонът и кастанетите бяха оставени настрана този ден и Омир бе забравен. След като заровиха тялото на Майка Шиптън в снега, господин Оукхърст дръпна Глупчо настрана и му показа чифт снегоходки, които бе измайсторил от стария самар.

— Съществува още едно на сто възможност да я спасиш — каза той и посочи Пайни. — Но тя е там — добави той и кимна към Покерова падина. — Ако можеш да стигнеш там за два дена, тя ще е спасена.

— А вие? — попита Том Симсън.

— Аз ще остана тук — бе краткият отговор. Влюбените се разделиха с продължителна прегръдка.

— Да не отивате и вие? — обади се Херцогинята, като видя, че господин Оукхърст явно се готви да го придружи.

— Само до клисурата — отговори той. После неочаквано се обърна и целуна Херцогинята, от което бледото й лице пламна, треперещите ръце се сковаха от изумление.

Дойде нощта, но господин Оукхърст го нямаше. Тя доведе пак бурята и виелицата. Сетне, когато притуряше дърва в огъня, Херцогинята откри, че някой скришом беше струпал до хижата гориво, колкото за още няколко дни. Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги скри от Пайни.

Жените спаха малко. Сутринта, като се погледнаха една друга в лицето, те прочетоха съдбата си. Нито едната, нито другата не проговори, но Пайни прие, че е по-силната, доближи се и прегърна Херцогинята през кръста. Те останаха така до края на деня. Тази нощ бурята стигна върха на настървението си, разкъса преградата на боровите дънери и нахълта в колибата.

Призори те видяха, че не могат да поддържат огъня, и той постепенно угасна. Когато жаравата бавно почерня, Херцогинята припълзя по-близо до Пайни и наруши мълчанието след дълги часове:

— Пайни, знаеш ли да се молиш?

— Не, миличка — просто й отговори Пайни.

Херцогинята, без сама да знае защо, изпита облекчение, сложи глава върху рамото на Пайни и вече не проговори. И така легнали, по-младата и по-чистата притиснала главата на своята порочна сестра към девствените си гърди, двете заспаха.

Вятърът стихна, сякаш от страх, че щети събуди. Пухкави облачета от снежинки, отърсени от дългите борови вейки, политаха като белокрили птици и се стелеха около заспалите. Луната поглеждаше през разкъсаните облаци онова, което е било стан. Но всичко замърсено от човека, всички следи на земни мъки бяха скрити под неопетнената мантия, милостиво хвърлена от небето.

Те спаха целия този ден и следващия, и не се събудиха, когато гласовете и стъпките нарушиха тишината на стана. И когато състрадателни пръсти отмахнаха снега от изпитите им лица, съдейки по еднаквото спокойствие, лъхащо от тях, човек едва ли би могъл да каже коя от двете е била грешница. Дори и правосъдието на Покерова падина призна това, затвори очи и ги остави така, прегърнати двете.

Но в началото на клисурата, на един от най-големите борове те намериха двойка спатия, забодена на кората с ловджийски нож. С твърд почерк там беше написано с молив:

Под това дърво лежи тялото на

ДЖОН ОУКХЪРСТ комуто късметът изневери на 23 ноември 1850 г. и той се отказа от играта на 7 декември 1850 г.