Франсис Харт - Късметът на ревящия стан

— Не е в моите обичаи да развалям веселбите, момчета — смело заговори този човечец, загледал открито лицата на заобиколилите го, — но ми се вижда, че тая работа не е съвсем честна. Доста подло е да разиграваме комедия с това детенце, дето не може да я разбере. А пък ако има тука нравствеността и общественото здравеопазване. „Томи“, който, както се смяташе, прекарваше цялото си съществуване в непрекъснати опити да заспи, не биваше да бъде тревожен от шум. Викането и кряскането, които бяха спечелили на стана злополучното му име, бяха забранени около хижата на Дундьо. Златотърсачите си приказваха шепнешком или пушеха със сериозната важност на индианци. Ругатните по негласно споразумение бяха изоставени в тези свещени предели и в целия стан вече не се употребяваха общоприетите възклицания като „Да му се не види и късметът!“ и „Ех, че проклет късмет!“, понеже бяха добили ново значение. Вокалната музика не беше забранена, тъй като се предполагаше, че притежава успокояващи и приспивни качества, а една песен, която пееше Джак Матроса, английски моряк от австралийските колонии на нейно величество, стана много популярна като приспивна. Това беше печален разказ за подвизите на седемдесет и четири топовната „Аретуза“, в полугласен минор, завършващ с проточен и замиращ припев „На борда на «Аретуза»“ в края на всеки куплет. Чудесна гледка беше да видиш Джак с Късмета на ръце да се поклаща от една страна на друга, сякаш от движението на кораба, и да пее монотонно тази моряшка песенчица. Дали поради това особено поклащане на Джак, или поради дължината на песента му — тя съдържаше деветдесет куплета и той най-съвестно ги изкарваше всичките до печалния им край, — но обикновено пеенето постигаше желания ефект. Докато той пееше златотърсачите се изтягаха под дърветата в мекия летен здрач, пушеха лулите си и слушаха прехласнати мелодичните звуци. Станът живееше с неясната представа, че това е някакво идилично щастие.

— Това е, както си мисля, божествено — каза Симонс Лондончанина. То му напомняше Гринуич.

През дългите летни дни обикновено изнасяха Късмета в дерето, откъдето Ревящия стан попълваше златните си ресурси. Там той лежеше върху одеялото, постлано върху борови клони, а златотърсачите работеха в изкопите долу. Напоследък се правеха грубовати опити да се украсява това ложе с цветя и дъхави вейки и често някой му донасяше китка диви орлови нокти, азалии или пъстри цветове на тигрови лилии. Тези мъже изведнъж си дадоха сметка, че подобни дреболии, които толкова дълго бяха тъпкали нехайно с крака, криеха в себе си красота и някакъв смисъл. Люспица лъскава слюда, късче пъстър кварц, яркоцветно камъче от дъното на потока добиваха прелест за прояснилия се, станал по този начин по-сигурен поглед и неизменно се запазваха за „Късмета“. Да се не начуди човек колко съкровища предлагаше гората и планината, които „ставаха за Томи“. Заобиколен от играчки, каквито никое дете от страната на приказките не бе имало, трябва да се надяваме, че Томи беше доволен. Изглеждаше да е напълно щастлив, макар никакви зачатъци на сериозност, някаква унесеност в погледа на кръглите му сиви очи понякога и да тревожеха Дундьо. Беше винаги послушен и кротък, трябва да се отбележи обаче, че веднъж, като изпълзя от своя „корал“ — ограда от оплетени борови клони, която заобикаляше леглото му, — той се търколи надолу по брега, заби глава в меката пръст и най-невъзмутимо остана в това положение, вирнал пъпчивите си крачета във въздуха, не по-малко от цели пет минути. Вдигнаха го без да гъкне. Не се решавам да отбележа много други случай на схватливостта му, които, за съжаление, почиват само върху разказите на пристрастните му приятели. В някои от тях не липсва и отглас на суеверие.

— Качвам се аз ей-сега нагоре — разправяше един ден Кентък, задъхан от възбуда — и човек да не съм, ако не го видях да приказва с една сойка, дето беше кацнала на скута му. Ей тъй, едно отпуснато, по другарски, дето се казва, и си бъбрят като две хоругвимчета.

Така или иначе, дали се прехвърляше през боровите клонки, или лежеше мързеливо по гръб и примигваше под надвисналия листак, птичките му пееха, катеричките дърдореха и цветята цъфтяха. Природата беше негова бавачка и другар по игра. За него тя плъзваше между листата златни стрели слънчева светлина току до пръстчетата му и изпращаше да го навести блуждаещ зефир и да му донесе уханието на лаври и смола; на него дружелюбно и сънливо кимаха високите секвои, бръмчаха земните пчели, а враните грачеха приспивен акомпанимент.