Франсис Харт - Началничката на пощата в Лавров път

Такава беше историята на госпожа Бейкър, която току-що бе привършила следобедния си прием, кимнала с усмивка за сбогом на последния си клиент и затворила прозорчето. Тогава тя се зае със собствените си писма, но преди да ги прочете, с мило нетърпение хвърли поглед на двата служебни плика, адресирани също до нея, които беше оставила настрана.

Обикновено те съдържаха „сума нови разпоредби“ или уведомления, или „глупави“ въпроси, които нямаха нищо общо с Лавров път и само я ядосваха и от които „я заболяваше глава“ и тя обикновено ги препращаше на своя обожател, съседа от Хикори Хил за обяснение, а той обикновено й ги връщаше с кратък надпис „Хартии за претопяване, не се тревожете“ или „Дрънканици, не им обръщайте внимание“.

Сега тя си спомни, че той не беше й върнал последните две. Със смръщени вежди тя остави настрана частната си кореспонденция и отвори първия плик. В писмото с рязък официален тон се споменаваше, че не е отговорила на съобщение от миналата седмица и за това, че са „принудени да й напомнят точка 47 от правилника“. Пак тоя ужасен правилник! Тя отвори второто писмо, веждите й се сключиха повече, погледът стана съсредоточен.

Това беше списък на ценни писма, съдържащи пари, които изчезнали по пътя и за които й бяха вече съобщили. За миг бузите й пламнаха. Как смеят! Какво искат да кажат! Нейните ведомости и описи бяха винаги изправни, тя знаеше името на всеки мъж, жена и дете в своя район, в Лавров път не са били изпращани писма на тия адреси.

Това беше долен намек! Тя веднага ще подаде оставка! Ще накара „момчетата“ да напишат оскърбително писмо до сенатора Слокъм — госпожа Бейкър имаше женска представа за правителството като съвсем частно предприятие — и ще разузнае кой ги е получил на това заяждане, тая подла дързост! Сигурно е тая кривогледа дърта жена на пощенския началник в Кръстовището на старото дърво, която я ревнува.

Напомнят й за изпратеното от тях съобщение, на което не е отговорила, гледай ги ти! Но къде ли е пък това съобщение? Тя си спомни, че го е изпратила на обожателя си в Хикори Хил. Чудно, че не й е отговорил. Разбира се, той е знаел за тая подлост — може ли и той да се е осмелил да я заподозре! Тази мисъл я накара отново да се изчерви като божур. Той, Стантън Грийн, беше от Лавров път, приятел на Джон, малко „празноглав“ и „самонадеян“, но все пак стар познат, от основателите на стана! Защо не й го е казал открито?

В дебелия прах на пътя се чу мек приглушен тропот на конски копита, звънтене на шпори на отседналия ездач и твърди крачки по рампата. Без съмнение някой от момчетата се беше върнал да размени още няколко думи. Това се беше случвало и преди и тя с възмущение го наричаше „дебнене“, но сега беше петимна да излее мъката си пред първия срещнат. Беше вече импулсивно сложила ръка на вратата на преградката, но се спря с ново чувство на накърнено достойнство. Можеше ли да изповяда това пред своите обожатели?

Но в този миг вратата се отвори направо пред лицето й и влезе един непознат.

Беше петдесетгодишен, набито, здраво сложен. Квадратна, леко прошарена брада започваше от тънките устни на все пак хубавата му уста, очите му бяха черни, весели, но гледаха изпитателно. Ала отличителното в държането му, което направи впечатление на госпожа Бейкър, бе съчетанието на градска непринуденост и откровеността на човека от новите покрайнини. Явно беше човек, който бе видял градове, но познаваше и живота във вътрешността на страната. И при все че беше облечен с удобните прости дрехи на пътуващ с кон калифорниец, нейните неопитни, но женски очи откриха, че основното, което му придаваше този почтен вид, беше грижливо вързаната широка вратовръзка. Мъжът от Сиера предпочита гърлото му да бъде свободно, нестегнато от нищо.

— Добро утро, госпожа Бейкър — заговори той любезно, със свалена вече шапка. — Аз съм Хари Хоум от Сан Франциско.

Докато говореше, очите му огледаха одобрително пространството зад преградката, старателно вързаните книжа, спретнатите преградки на писалището, саксията с цветя, закачените на стената копринена наметка и възхитителна сламена шапчица с панделки, след това розовото й поруменяло лице, блестящите сини очи, прилепналите къдрички, а сетне … се спряха върху кожения пощенски чувал, който все още лежеше върху масата. Тука очите му се заковаха върху нещастната тел на влюбения куриер, която продължаваше да виси от пиринчените халки на катинара, и той протегна към тях ръка.